— И това бе завчера? — попита Мартин.
— Да. На отсечката Осло-Хамбург.
— А знае ли се къде е била Анук през всичките тези седмици?
Герлинде махна театрално с костеливата си ръка:
— Не можах да си обясня защо капитанът бе толкова разтревожен, когато на следващата сутрин го посетих. — Тя лукаво се усмихна. — Отначало той отрече всичко и се опита да ми внуши, че бета-блокерите са ми докарали халюцинации. После, като видя снимката, задникът му се изпоти и побягна към Егор.
— Егор Калинин? Шефът на корабната компания? Той е на борда?
— Преди четиринайсет дни се нанесе в мезонета. Познавате ли го?
Мартин кимна. Срещнал го бе веднъж в съда. При споменаването на войник от Чуждестранния легион с немско-руски произход повечето хора си представяха някой недодялан исполин. В действителност петдесет и седем годишният милионер, на когото принадлежеше втората по големина круизна флота в света, приличаше по-скоро на университетски преподавател. Крива стойка, очила без рамки върху острия нос и бакенбарди, които стигаха до под ушите.
Какво пък правеше този на борда?
— Всъщност от него имам номера на мобилния ви телефон — обясни Герлинде.
— Какво?
— Егор лично дойде при мен и започна да ми разправя разни врели-некипели за това колко пагубен би могъл да бъде един фалшив слух за изчезнали и отново появили се пасажери. Искаше да ме сплаши и ми даде документите по делото, което вие сте завели срещу него, като изтъкна, че едва ли искам да претърпя поражение като вас, господин Шварц. — Герлинде се усмихна накриво. — Но явно е пропуснал, че тайният ви номер е в бележките по делото. Така погледнато, самите те ме наведоха на мисълта да вляза в контакт с вас…
— Бонхьофер? — прекъсна я ужасен Мартин. — Даниел Бонхьофер?
Престъпникът, който не намери за нужно да обърне?
— Да. Защо така изведнъж започнахте да гледате като хладилник?
Но това беше невъзможно. Мартин действително бе изгубил процеса, ала след произшествието Бонхьофер бе отстранен от работа.
— Да, Даниел Бонхьофер. Капитанът.
Светкавица прониза главата на Мартин, сякаш някой бе пробил с нажежена игла мозъка му.
— Ах, мили боже, нима не знаехте, че той отново е възстановен на поста си? — попита слисано Герлинде.
Мартин не се сбогува нито с нея, нито със стюарда в съседната стая. Той грабна сака си, напъха мечето в един от външните джобове и скоростно, тъй както болките в главата му се разпространяваха, изхвърча от каютата.
Глава 12
— Нямаме ни най-малка представа къде е била Анук — отговори Даниел на въпроса на Юлия, който тя току-що му бе поставила. — Малката не продумва. Напълно няма е.
— Това е невероятно!
Толкова невероятно, че Юлия се питаше защо не бе чула нищо по новините за този зрелищен случай. По време на полета Берлин-Лондон Юлия бе прелистила всички вестници. Нито един не бе съобщил за момичето, което бе възкръснало от мъртвите на един круизен кораб.
— Имахме неспокойно плаване и в края на смяната си исках да видя какво става в медицинския център, когато случайно се натъкнах на малката. Първо си помислих, че се е загубила в тъмното, но ми се стори странно позната. Направи ми впечатление, че не носи гривната, каквато всички деца на борда носят на китките си — розова гумена лента с микрочип. С нея те могат да си отворят входа към детския кът и да си купят напитки, сладки или сладолед.
— Затова ли в чипа са съхранени всички лични данни? — попита Юлия, без да отмести поглед от снимката на Анук, която Даниел ѝ бе дал. Бе направена в помещение с изкуствена светлина, а отзад се виждаше бял шкаф с червен кръст.
— Точно така. Макар и без гривна, в медицинския център бързо успяхме да установим самоличността ѝ. Когато я заведох там, доктор Бек я позна и след като направихме сравнение с една пасажерска снимка отпреди два месеца, вече бяхме сигурни.
— Невероятно! — Юлия издиша шумно. — Ами майка ѝ?
— Тя продължава да е изчезнала.
— А бащата?
— Преди три години е починал от рак. Има само един дядо, недалеч от Вашингтон.
— Как реагира той на новината, че внучката му е жива?
— Дядото? Никак. Не сме му съобщили.
Юлия невярващо сбърчи вежди:
— Но защо?
— По същата причина, поради която все още не сме казали на властите.
— Моля? Полицията не е уведомена?
— Не. Нито полицията в Германия, нито в Англия, нито в Щатите. Ако бяхме направили това, сега едва ли щяхме да сме на път за Ню Йорк.
— Един момент! Младо момиче, което преди седмици е обявено за изчезнало, после за мъртво, се появява изведнъж — като от нищото — и това се държи в тайна? Просто ей така?