Майка ѝ изглеждаше така облекчена, както когато на най-добрата ѝ приятелка все пак ѝ дойде след голямо закъснение, след като се завърнаха от училищната екскурзия.
Баща ѝ никога нямаше да ѝ се върже на глупостите. Адвокатите са си недоверчиви по природа, смяташе тя.
Някакво бръмчене откъсна Лиза от мислите ѝ. Беше минибарът, от който си взе една кола, която, както всички безалкохолни и храни на кораба, бе безплатна. Върна се обратно в леглото, седна по турски, отпи глътка от малката бутилка и погледна към вратата на балкона, която отразяваше всичко в стаята. Корабът обръщаше странично, когато тя написа в лаптопа:
Moonshadow: четох, че удавянето е гадно, невероятно болезнено. не като опиянение, както някои го описват.
Querky: не бива да мислиш за това. подобни мисли могат само да те спрат.
По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Тя постоянно мислеше за болките. Всичко започна с развода на родителите ѝ. Баща ѝ беше първият, който я напусна. За съжаление, не беше единственият. По един своеобразен начин душевната мъка бе много по-интензивна, отколкото физическата болка. И обратно, когато се режеше, болката бе единственото нещо, което я караше да се чувства жива.
Тъкмо искаше да попита Querky по кое време утре да е на линия, когато минибарът отново забръмча. Объркана, тя стана. Звукът бе твърде равномерен, за да се дължи на повреда. Канеше се да му изпрати съобщение, че за малко ще прекъсне връзката, за да провери нещо, когато той я изпревари.
Querky: какво бръмчи при теб през цялото време???
Изплашена, тя закри устата си с ръка. Провери иконките на екрана — микрофонът и уебкамерата бяха изключени.
Когато отвори минибара в шкафа под телевизора, звукът се засили. Вътре имаше само дузина шишета — безалкохолно и бира, а отстрани на вратата — няколко патрончета с алкохол и пакетчета фъстъци. Нищо, което би могло да бръмчи. И въпреки всичко звукът продължаваше да се разнася с равномерен ритъм.
Лиза отвори фризера и го видя. До една форма за лед лежеше светлосин малък плик с логото на компанията. Издутото нещо накара Лиза да изкрещи от ужас и да отскочи от хладилника — то вибрираше. В първия момент си помисли, че това са ларви, които пълзят във вътрешността на плика, ала това бе невъзможно.
Не и при минус осем градуса. А и ларвите не бръмчат равномерно на интервали!
Мина известно време, докато Лиза извади плика, за да го отвори. Действително! Пликът бе добре запечатан и изолиран, затова телефонът, който извади от него, не бе особено студен.
— Ало?
— Е, най-после! — обади се глас, който тя си бе представяла по съвсем различен начин.
— Querky? — попита Лиза и се опита да говори тихо, за да не я чуе майка ѝ.
— Че кой друг?
— Човече! — Лиза облекчено се засмя. Сърцето ѝ тупаше сякаш след стометров спринт. — Хубаво ме изплаши!
— Защо, скъпа? Нали ти казах, че ще те придружа по време на твоето голямо пътуване. — Querky се засмя. — Осигурил съм ти отвертка, спрей и списък с камерите. Внимавай, Лиза, ще ти кажа къде и как да намериш всичко.
Глава 16
08:30 ч. бордово време
49° 40’N, 07°30’W
Скорост: 27 възела, вятър: 15 възела
Вълнение: 1,5-4 фута
Разстояние от Саутхемптън: 219,6 морски мили
Келтско море
Табелата „Само за екипажа“ върху стоманената врата сигнализираше с предупредителния си червен цвят, че като външно лице нямаш работа зад нея. Доктор Елена Бек плъзна картата си през четеца и се чу пиукащ звук.
— Държа да отбележа — тя натисна с рамо вратата навътре, — че не смятам за особено добра идея да допускаме непознат мъж при нея…
— Ах, така ли? — каза Мартин. — А пък аз си мислех, че сте така намръщена, защото вчера не успяхте да ми биете инжекция.
Лекарката не реагира.
— Но — продължи тя мисълта си — радвам се, че с Анук ще се заеме психолог. Някой, който умее да се справя с претърпели насилие жертви. Малката се нуждае от помощ.
Той я последва през високия праг в един осветен тесен коридор. На палуба A, малко над нивото на водата, служебните коридори нямаха много общо с тези на пасажерите. Вместо по дебел килим се стъпваше по линолеум, облицовката на стените бе бетонносива и човек напразно търсеше картини по нея.
— Къде е нашият страхливец? — попита Мартин.
Беше уморен и имаше чувството, че не е мигнал и час. Вчера, след като си взе душ, бе легнал гол върху твърде голямото за сам човек легло и се бе втренчил в тавана, докато слънцето не изгря отново над Атлантическия океан. После си взе хапчетата и посегна към телефона, за да поизпоти от страх Бонхьофер и да разбере кога най-после ще бъде заведен при Анук Ламар. Бе малко след осем и половина бордово време (по време на плаване през западната част на Атлантическия океан всяка нощ часовниците се връщаха с час назад), така че бе чакал почти три часа, докато доктор Бек го вземе от стаята му.