— Имате предвид капитана? И защо не ни придружава? — Тя вървеше на половин крачка пред него, русата ѝ опашка подскачаше от рамо на рамо, а подметките на сникърите ѝ скърцаха по пода. Под лявата си мишница носеше синя папка и офицерската си шапка.
— След малко той е на съвещание с офицерите в планетариума и ме помоли аз да дойда на срещата. Много е зает.
Мартин се изсмя:
— Мога да си представя. Едно отвличане на дете може и да отнеме нечий сън, нали?
Тя спря и поклати глава:
— Чуйте ме, не знам какво е имало между вас и капитана, но в едно нещо мога да ви уверя: Даниел Бонхьофер е благоразумен и почтен човек. Всички ние мислим единствено доброто на момичето и цялата тази история за него е също толкова неприятна, колкото и за мен.
— Много ясно. — Мартин се усмихна пренебрежително.
А кокошките умират от кариес.
Те минаха покрай множество врати от двете страни на коридора, някои от които отворени, така че Мартин можеше да хвърли по един поглед в каютите на екипажа. Обикновени килии с отворени шкафове и легла едно над друго като в спалните вагони по влаковете. Само че по-тесни.
Преди да влязат в подземния свят на кораба, лекарката му обясни, че първата палуба е за онази част от персонала, която е поставена по-високо в корабната йерархия — камериерки, бармани, сервитьори. По-надолу, на палуба B и C, живееха работниците от кухнята, от пералното помещение, от съоръжението за изгаряне на боклука, от това за пречистване на морската вода и от машинното. Хора, които богатите пасажери така и не виждаха.
Уж палуба A трябваше да е по-комфортна, отколкото помещенията на общите работници, но и на нея Мартин имаше усещането, че преминава покрай затворнически килии. Зад затворените врати се чуваха мъжки и женски смехове, някой изръмжа нещо на неразбираем език, а в каютата, покрай която току-що минаха, двама мъже по боксерки играеха карти и слушаха рап. Когато видяха стройната лекарка, шумно изплезиха езици, а единият се хвана за чатала.
— Искате ли да прегледате това, което държа в ръката си, Док? — извика след нея на английски той.
— Ако се побира само в едната ти ръка, не представлява интерес за мен — отвърна тя и пожъна бурен смях.
Те завиха по един малко по-широк напречен коридор, на който бяха застопорени инвалидни колички и подвижни масички за сервиране.
— Сега сме на Бродуей — обясни тя и посочи една изрисувана на пода американска улична табела. — Всички коридори на долните палуби носят имената на улици в Манхатън.
— И това помага ли при ориентацията?
— Повече или по-малко. В момента вървим в посока Таймс Скуеър към центъра за развлечение на персонала, където можете да поиграете тенис на маса или на игралните автомати. Ако се изгубите, трябва само да се върнете на Парк авеню, откъдето току-що дойдохме, и от тук отново на Гранд Централ, през която влязохме на палубата. Навсякъде има поставени табели.
— Като за идиоти — подхвърли саркастично Мартин. — За има-няма два месеца и децата могат да се ориентират тук, нали?
Елена Бек спря. Погледът ѝ се помрачи. Но явно не той бе причината, а обстоятелствата, поради които слязоха долу. Тя се огледа, да не би някой да подслушва, и каза тихо:
— И аз се чувствам като вас. Не ми е особено комфортно в кожата ми.
— Така ли? И защо тогава не се обадихте веднага на полицията?
— Защото по този начин щях да застраша живота на момичето — отвърна Елена.
— Какво имате предвид?
— Капитанът ме при… — започна тя, ала после поклати глава.
— Принуди?
— Забравете. Не бива да говоря за това. Освен това вие сте от полицията, нали така?
Да, правилно.
Въпреки че служебната му карта тук, на борда, имаше почти толкова стойност, колкото и шерифската значка, която бе подарил на Тими за петия му рожден ден.
— Впрочем капитанът моли да не правите никакви снимки или видеа. Най-добре телефонът ви да остане в джоба.
— Предполагам, че няма да ви е приятно да чуете това — отвърна Мартин, — но пазенето на тази тайна е безсмислено. И в момента доста хора знаят за съществуването на момичето. Възможно е Добковиц да не е най-достоверният източник, но камериерката…