Тиаго огледа доволно каютата, в която бе влязъл. Нищо общо с кочината, която бе намерил в предишната стая. Мизерникът от последната атриум-каюта — според пътническите документи от чекмеджето на бюрото — един пенсионер от Швейцария, бе разсипал половината си вечеря в леглото, а мръсните му долни гащи се въргаляха на пода. Тиаго мразеше тази липса на уважение. Имаха ли представа тези свине колко притисната от времето е една чистачка? Че получава шепа центове за една каюта? В тази стая, третата от „сутрешната му визитация“, бяха налице само неминуемите следи от една нощувка — намачкан чаршаф, използвана чаша за вода върху нощната масичка, смачкани на топка дънки и бельо на дивана. Но без оглозгани пилешки крилца по килима и баня, която явно бе използвана от цивилизовани хора.
Докато дъртакът от последната каюта очевидно бе объркал кърпата за почистване с тоалетната хартия. При което не бе намерил за необходимо, след като си е свършил работата, да използва четката за тоалетна. Проявата на това нахалство бе тласнала Тиаго към отмъщение. Всъщност по време на „работа“ той не трябваше да пилее време, ала минутата, която изгуби, за да отстрани следите от парцала с четката за зъби на пенсионера, си бе струвала.
Жалко, че няма да съм тук, когато тази вечер дъртакът се залигави с четката си, мислеше си развеселен Тиаго, докато отваряше шкафа, в който се намираше вграденият трезор.
Съществуваха само няколко вида хотелски сейфа и Тиаго ги познаваше всичките. В повечето случаи отнемаше известно време, докато разбиеше генералния код, но тук, на Султанът, това не бе необходимо. Тук сейфът се отключваше с картата за каютата. По-добре от това не можеше да бъде.
— Кого си имаме тук? — каза сам на себе си, докато гледаше ученическата карта, която намери между евтиния грим, един айпод и няколко банкноти. Младото момиче с боядисаната коса и опърничавия поглед пасваше идеално на черните ботуши и изцяло тъмните дрехи, които висяха в гардероба. Лиза Щилер — прочете името. Ако имах петнайсетгодишна дъщеря, нямаше да ѝ позволя да носи обеца на носа си, помисли си Тиаго. За подобни неща бе консервативен. Тялото на една жена, особено тялото на момиче, за него бе свещено. Той смяташе за малтретиране дори пробиването на ушите, да не говорим за татуировки и пиърсинг.
Той опипа с длан облицованото с филц дъно на трезора и се натъкна на съвсем нова отвертка и малък флакон спрей.
Черен спрей?
Нима Лиза искаше да разкраси кораба с графити?
Той върна спрея и преброи банкнотите — 104,60 евро. Вероятно всичките ѝ джобни пари. Понеже тя не притежаваше портмоне, най-вероятно не беше ги и преброила, ала въпреки това Тиаго нямаше да задигне повече от десет. Никога повече от десет процента — това бе златното му правило. И никога лични вещи, които в случай на провал биха могли да доведат до притежателя им. При липса на малки суми жертвата винаги търсеше вината в себе си.
Трябва да си го изгубила, съкровище. Как така един крадец ще ти вземе само часовника, а ще остави бижутата и парите?
По този начин нещата ставаха по-бавно, но пък Тиаго-методът бе абсолютно сигурен. Пътуването във вътрешната каюта му струваше две хиляди и четиристотин долара за отсечката Кадиз — Осло — Ню Йорк, а досега той бе отмъкнал две хиляди и двеста долара. И когато в Ню Йорк сменеше кораба и поемеше в посока Канада, към тях щеше да добави други две хиляди и петстотин. Над две хиляди чиста печалба. Не е зле, като се има предвид, че нямаше никакви разходи и водеше живот на милионер в перманентна ваканция.
Тиаго отброи две банкноти от по пет евро. При връщането на останалите пари забеляза плик, който бе подпрян в ъгъла. Допълнително финансиране? Вероятно подарък от някоя баба за пътуването? Изпълнен с любопитство, той го отвори. В същия момент един неочакван шум му напомни, че е направил непростима грешка. Грешка, която при влизането в стаята му бе убягнала, но още докато разглеждаше ученическата книжка, трябваше да се досети.