Знаеше го от самия себе си.
— Наясно съм, че в момента искаш да си сама и не ти се говори с никого.
И най-вече с мъж.
— Искам само набързо да проверя техниката в тази стая.
Това бе един недодялан опит да ѝ внуши, че не бива да се страхува от директни въпроси. Опитът му като терапевт го бе научил никога да не притиска травмирани свидетели. Жертвите на сексуални престъпления, и най-вече децата, се намираха в състояние на непоносима разкъсаност. От една страна, искаха да им се помогне, а извършителят да бъде наказан. Но от друга — искаха да заличат завинаги ужасяващия инцидент от съзнанието си.
Мартин погледна нагоре към ъгъла на стаята, където върху стойка висеше тъмен плосък екран. Той посочи нагоре.
— Защо не работи?
— Телевизорът ли? — попита объркано Елена. — Ами аз… не го сметнах за правилно.
Мартин кимна. Разбираема грешка.
В ежедневието едно дете не трябваше да се оставя твърде дълго само пред телевизора. Ала това тук бе всичко друго, но не и ежедневна ситуация. Преди, когато трябваше да се грижи за дете, което бе жертва или под свидетелска защита, той включваше в определената за целта къща най-напред филмовия канал, за да накара малките да не се страхуват. Мартин взе от Елена дистанционното и от безбройните сателитни програми на борда избра една детска програма с анимационни филмчета.
— Харесваш ли „Ледена епоха“? — попита той.
Отговор не последва. Анук остана няма като телевизора, който той бе пуснал без звук.
Елена въпросително го погледна. По-късно щеше да ѝ обясни, че жертвите страдаха значително по-кратко от последствията на травмата, ако възможно най-бързо след спасяването им им се дадеше възможност да се разсеят. Имаше изследвания, които доказваха, че войници, на които след шокиращи военни мисии им се даде геймърска игра в ръцете, страдат по-рядко от посттравматичен стрес, отколкото такива, които прекалено рано са били подложени на психотерапевтични разговори.
— На малкото снимки, които корабният фотограф ѝ е правил, тя често е с блок за рисуване в ръка. Затова оставих тук хартия и моливи — обясни Елена. — Но стана още по-лошо.
Нищо чудно! За образна терапия бе още твърде рано, макар идеята момичето да се освободи чрез рисуване от кошмарните образи в главата си да бе правилна.
— Няма проблем, ако нямаш желание да рисуваш — каза Мартин. — Тук не си длъжна да правиш нещо, което не искаш.
Елена духна един кичур от лицето си, който се бе изплъзнал от опашката ѝ.
— Нямах предвид това — каза тя, пристъпи към леглото и дръпна ръкава на нощницата високо над лакътя. Анук равнодушно го позволи. Над лявата китка имаше тънка превръзка.
— Тя опита да забие молива в предмишницата си.
Лява предмишница. Значи е десничарка, отбеляза си Мартин наум.
— За щастие, бях в банята съвсем за кратко. — Елена кимна с брадичка към една почти незабележима врата в стената. — Отидох да ѝ донеса вода за лекарствата и като се върнах, видях как се самонаранява.
— Прободе ли се, или се одраска? — Отново насочи въпроса директно към момичето и отново не получи отговор.
— Трудно е да се каже — опита се да обясни Елена. — Държеше молива като нож, бе по-скоро като дялкане.
За да изреже болката?
Мартин поклати глава. Още бе рано за диагноза. Сега най-важното бе да спечели доверието на Анук.
— Всъщност тук съм единствено за да проверя бутона — каза той и посочи нишата зад леглото ѝ. — Това е страх-бутон. Можеш да го натиснеш винаги, когато се почувстваш зле или се нуждаеш от помощ. Разбра ли?
Тя премигна, но Мартин не го отчете като знак за разбиране. За него бе безкрайно важно, че първата фаза от спечелването на доверието бе минала успешно. Анук трябваше да проумее, че положението ѝ се е променило към по-добро, че повече няма да бъде тук сама по което и да било време, дори когато няма никой в каютата.
— Искаш ли да го тестваме? — попита Мартин.
Елена му кимна, когато той постави ръка върху червения алармен бутон в нишата зад леглото на Анук.
— Независимо дали се страхуваш, или нещо те боли, дали се чувстваш тъжна, или просто искаш да си поговориш с някого, просто натискаш тук и…
Мартин натисна копчето, чу се ясно клик и почти веднага иззвъня мобилният на Елена, който тя носеше на колана на черните си униформени панталони.
Анук трепна и присви крака още по плътно до приведеното си напред тяло.
— Не се тревожи, мила — каза Елена и нежно я погали по косата. — Това вече ти го обясних. Алармата активира моя телефон. Звънне ли, веднага идвам при теб. Независимо по кое време.