— Тоест не знаете колко пъти през онзи ден са влизали или излизали от каютата си?
— Знаем само, че са пропуснали вечерята.
— Добре. — Мартин отвори уста и усети как сърцето му започна да бие по-силно. — Пуснете записа.
До края.
Бонхьофер натисна дистанционното и мътните образи се раздвижиха. Таймерът в долната част на екрана започна да отброява секундите, докато в 08:57:32 бордово време всичко се повтори — падна вторият облак.
Момент.
— Стоп! Спри! — извика развълнувано Мартин. Думите се изстреляха от устата му по-бързо, отколкото го бе пронизало прозрението. — Облакът. — Той се приближи още по-плътно до екрана, като докосна с пръсти очертанията на сянката, която бе застинала във въздуха до средата на кораба, подчинена на бутона на дистанционното.
— Какво имате предвид?
По несигурния му тон Мартин отгатна, че капитанът много добре знаеше какво му бе направило впечатление. Видя го още в първия момент. Всеки идиот щеше да го види от пръв поглед. Нищо чудно, че този запис не е трябвало да бъде показван.
— Облакът е твърде малък.
— Малък ли?
— Да. Първата сянка бе по-голяма.
Това не бе възможно. Не и ако Надя първо е упоила Тими, а после го е хвърлила зад борда. Логично тя е трябвало да скочи след него. И тогава първата сянка трябваше да е по-малка от втората.
Ала бе станало обратното!
Мартин бясно закрачи наоколо.
— Значи съм имал право. — Той посочи с пръст Бонхьофер. — Всичко е било една грандиозна лъжа. Вашето дружество… — Мартин се приближи към капитана, в чиито очи прехвърчаха искри, — представи съпругата ми като самоубийца. Заклейми я като детеубийца само за да…
Да. Всъщност защо?
Очевидният отговор, който и сам можеше да си даде, му отне всяка енергия и той не успя да продължи.
Тими и Надя. Две сиви облачета, които бяха паднали едно след друго зад борда. Това си оставаше неоспоримо. Последователността на падането доказваше единствено че някой друг е отговорен за смъртта им. Някой, който бе откраднал куфара на Надя, бе прибрал като трофей мечето на Тими, за да го предаде по-късно като щафета на Анук.
Някой, който вероятно все още се намираше на кораба. Някой, който, щом толкова дълго бе държал Анук жива, може би все още държеше майка ѝ в плен. Не знаеше нищо за мотивите на този човек и кой е той всъщност. Знаеше единствено, че щеше да го намери.
Това бе убийствено сигурно.
Глава 26
Наоми
Компютърът бе от самото начало тук. Малък, сребрист, правоъгълен. Лаптоп с обемна батерия и американска клавиатура. Светлината на екрана бе първото, което Наоми Ламар видя, когато преди осем седмици изплува от безсъзнанието си.
Кое е най-лошото нещо, което някога си правила? — бе изписано на монитора с черни ситни букви върху бял фон.
Наоми бе прочела въпроса и изпадайки в истеричен плач, се бе свлякла в кладенеца.
Кладенеца, така наричаше затвора си, понеже имаше заоблени стени, които воняха на тресавище, фекалии, тиня и мръсна вода. Не натрапчиво, а проникващо. Лошият въздух се задържаше в отвесните метални стени, така както димът по тапетите в жилище на пушачи. Без чужда помощ тя никога нямаше да може да излезе оттук.
Бе осъзнала това в мига, в който за първи път отвори очи. Наоми видя голите стени — издраскани и протрити, сякаш легиони преди нея отчаяно са се опитвали да издрапат с нокти нагоре. Защото нагоре бе единственият изход в едно кръгло помещение без врати и с бетонна плоча вместо под, през която минаваше тясна пукнатина. Толкова тясна, че и малък пръст не можеше да се мушне в нея. Наоми нямаше нищо по себе си освен една пижама. За щастие, в тъмницата ѝ не бе твърде студено. Предполагаше, че все някакви генератори или друга техника я затоплят със задушаващите си излъчвания. Спеше на матрак, който заемаше почти цялото пространство. Освен това на всеки два дни по едно тънко въже ѝ спускаха найлонова торба и сива пластмасова кофа. И за да не ѝ хрумне да се покатери нагоре, въжето бе намазано с вазелин.
Ах, да, имаше и компютър.
В началото на мъченичеството си — преди осем седмици, ако можеше да се вярва на датата върху монитора — тя не успя да закрепи добре кофата за въжето и фекалиите ѝ се изляха върху нея. По-голямата част се стече в пукнатината под нея. Но не всичко. Освен това бе снабдявана и с хранителни продукти — с бутилки вода, шоколадови бисквити и полуфабрикати за микровълнова, които трябваше да яде студени.