Написа го преди девет дни. Изпрати компютъра с кофата. Стомахът ѝ нетърпимо се свиваше от глад, ала храна не пристигна. Единствено лаптопът с отговора на Паяка:
Това НЕ е най-лошото, което си извършила.
И веднага след това:
За всеки фалшив отговор следва наказание.
Два часа по-късно пристигна купата с ориза, върху която имаше надпис: Spirometra mansoni. Трябваше да яде. В противен случай щеше да умре от глад. Тогава Наоми все още мислеше, че скоропостижната смърт е най-голямото зло. Ала не беше. Да знаеш, че носиш паразит в себе си, плосък червей от най-коварния вид, който бавно те изяжда — това бе най-лошото, което можеше да се случи някому.
Наоми бе сигурна, че Паяка знаеше това. Той искаше отговори, признания и щеше да ги получи в момента, в който унищожеше инстинкта за самосъхранение на жертвата си. Досега мисълта за Анук бе държала Наоми жива. Ала ужасът, който ден подир ден пъплеше под кожата ѝ, убиваше в нея всякакво желание за живот.
Кое е най-лошото нещо, което някога си правила?
— Толкова много съжалявам, Анук! — прошепна Наоми и посегна към компютъра. Пръстите ѝ, чиито нокти не бяха рязани от седмици, набраха второто ѝ признание:
Изневерих. По най-отблъскващия начин. Правих секс срещу пари.
После затвори лаптопа, пъхна го в найлоновия плик и го постави в кофата. Подръпна няколко пъти въжето и докато се чешеше до кръв, зачака Паяка да го изтегли и да бъде доволен от отговора ѝ.
За да може най-сетне да умре.
Глава 29
Междувременно Мартин бе почти единственият на палубата, където, подобаващо за октомври, бе станало значително хладно. Всички останали от спасителната му група побързаха да напуснат сборния пункт, след като малко преди края на тренировките за евентуални извънредни ситуации се спуснаха плътни сиви облаци, от които се изсипа ръмящ, ала всепроникващ фин дъждец.
Това изобщо не притесни Мартин. Нямаше прическа, за която да се притеснява, носеше дрехи, които и бездруго бяха за пране, а и една настинка — в сравнение със сегашното му състояние — би била направо подобрение. Беше му зле и това със сигурност не се дължеше единствено на умората и на полюшването на кораба, което за истинските морски вълци вероятно не бе нищо повече от балончетата в някое джакузи. Но за Марин бе настъпил моментът да потърси лекарство против гадене в аптеката на кораба.
Сякаш реагирала на телепатична заповед, Елена Бек пристъпи до него на перилата. С прозрачна качулка на главата и униформа тя бе значително по-подходящо облечена от него. В едната си ръка държеше спасителна жилетка, а в другата черно куфарче, което във фините ѝ ръце изглеждаше ръбесто и грубо.
— Значи тук се криете — каза тя, вперила поглед в далечината.
За всички, които на едно трансатлантическо плаване искаха да добият впечатление от необятната шир на океана, гледката в този момент си заслужаваше всеки цент. Накъдето и да погледнеш, не съществуваше нищо друго освен вода. Нито земя, нито кораб. Единствено безкрайна синьо-черна разлюляна шир.
Ако повърхността на луната бе течна, със сигурност щеше да изглежда така, помисли си Мартин.
За някои морето бе символ на вечността и могъществото на природата. Ала Мартин виждаше във вълните само един влажен гроб.
— Опитах се да ви позвъня, но телефонът ви бе изключен — каза Елена.
Мартин извади мобилния си и в момента, в който погледна дисплея, разбра защо.
Правилно! Заради гласовите записи. Така бе настроил телефона си, че входящите повиквания да не пречат на „разговорите“ с Анук. Но не успя да заглуши валидния в цял свят сигнал за тренировки при бедствени ситуации в океана — седем къси тона, последвани от един продължителен.
Всеки пасажер най-късно до двайсет и четвъртия си час на борда трябваше да мине през тези тренировки, за да знае как функционира спасителната жилетка и къде се намират спасителните лодки. Макар капитанът да не държеше особено на спазването на другите точки от морското право, то на това предписание се обръщаше внимание. Мартин включи телефона си и избърса няколко дъждовни капки от лицето си. Една млада двойка, бутаща количка с две спящи деца и която вероятно си бе представяла това пътуване малко по-сухо, мина покрай тях. Елена изчака, докато се отдалечат достатъчно, и постави куфарчето си на една метална маса, където треньорите по гмуркане провеждаха първоначалното си обучение, преди да позволят на учениците си да скочат в басейна.