— Какво? Кой? — Елена погледна към него.
— Тя самата.
— Моля? Не! Това е невъзможно. И въобще защо ще прави подобно нещо?
Има толкова много възможни причини: иска да свали напрежението, да пусне болката извън тялото си, да почувства, че е жива…
— Във всеки случай, тя не се е наранила с цел да се убие — каза той.
Иначе нямаше да се опита да превърже ръката си и да натисне страх-бутона.
За него всичко това водеше до заключението, че тя действително е искала само да се одраска, като дълбочината на раната не е била умишлено търсена.
— И как е могло да се случи това? — попита Елена. — В близост до нея няма остри предмети. Кълна се, след случая с моливите за рисуване преобърнах цялата каюта.
Моливите за рисуване. Точно така!
Мартин изчака, докато Елена сложи стягащата превръзка, и я попита:
— Колко листа хартия ѝ дадохте онзи ден?
Тя изплашено го погледна:
— Не знам. Не съм ги броила.
Грешка.
Голяма грешка.
Виждайки разкаяното изражение на Мартин, Елена на мига разбра какво е станало:
— Вие мислите, че… — Тя се обърна към Анук. — Съкровище, кажи ми, моля те, с хартия ли се нарани?
Анук не отговори. Ала Мартин бе сигурен. При общуването с психично болни човек никога не бе напълно сигурен дали действа достатъчно предпазливо. В студентските си години той бе имал случай с шестнайсетгодишно момиче, което бе прекарало ръба на лист хартия и през двете си очи.
— Запази ли някой лист? — Той се опита да достигне до Анук.
С успех. Тя отвори клепачи. Мартин не бе сигурен дали го разпознава, но за гнева, който се излъчваше от нея, нямаше съмнение. Тя кимна. В очите ѝ присвяткваше ярост. Мартин и Елена многозначително се спогледаха.
— След това си изяла листа, нали?
Значи затова имаше малка бяла точица върху горната ѝ устна.
Целулоза!
Анук стисна устни. Изглеждаше гневна вероятно защото бе успял толкова лесно да достигне до тайната ѝ.
Мартин донесе влажна кърпа от банята, за да може Елена да изчисти лицето ѝ, което тя не позволи съвсем доброволно.
В шкафа под телевизора имаше чисти чаршафи и спално бельо, с които Мартин се зае, докато Елена търсеше нощница. Двамата заедно отведоха Анук до леглото ѝ. Момичето изглеждаше изтощено, но не бе в критично състояние.
Погледът му попадна върху детския компютър за рисуване на нощното шкафче. Екранът бе тъмен, ала една жълта лампичка светеше, което показваше, че е в режим на готовност. Докато Анук се настаняваше в леглото си, той включи екрана.
— Леле!
Рисунката, която Анук бе направила по време на тренировъчните упражнения, бе със забележителна точност към детайла. Произведение на изкуството, което не оставяше никакво съмнение, че момичето е високонадарено в тази област. Понеже не искаше да ѝ взема компютъра, Мартин извади телефона си и снима екрана. После се сбогува с Анук, която отново бе затворила очи, и излезе отвън, за да изчака Елена.
— Това наистина ли го е нарисувала Анук? — попита лекарката, след като бе преоблякла с чиста нощница момичето и също бе излязла от каютата. — Съвсем сама? — Невярващо, тя се взираше в снимката от телефона — мрачно зееща дупка в земята, вероятно кладенец, на чието тъмно дъно проблясваше вода. Другото, което правеше впечатление, бе едно въже, което се спускаше надолу в шахтата.
— На кораба има ли някакво място, което да наподобява това тук — дупка, люк, някаква водонепроницаема преграда, през която може да се види морето?
Елена присви очи, като наклони глава на една страна, за да може да види снимката от друга перспектива.
— Хмм! Не съм виждала подобно нещо. А и общо взето корабите, които плават в открити води, рядко имат дупки в корпуса.
В открити води, повтори наум Мартин и в този момент се сети за нещо. Естествено, ако плават в открити води. Но ако не?
— На коя палуба се намира помещението с котвата? — попита той.
— Котва? Имате предвид…
Дупка, под нея вода, въже, което би могло да бъде и верига.
— На коя палуба? — настоя той. — Моля ви!
Елена се замисли.
— Има няколко — каза тя най-накрая. — Доколкото си спомням, едно на трета палуба. И после още едно по-нагоре, на единайсета палуба.
11 + 3
Кръвта във вените му потече осезаемо по-бързо. Хвърли още един поглед към екрана и каза:
— Вероятно въображението ми се е развихрило, но едва ли ще ни навреди, ако отидем да огледаме котвите.
Глава 31