— Тиаго Алварес?
Въпреки късния час Егор Калинин седеше на дивана в каютата си по халат и кожени пантофи и нежно галеше по гърба своя джак ръсел териер Икарус. По принцип кучета и други домашни любимци бяха строго забранени на кораба, ала собственикът на Султанът не го бе грижа, както и за пушенето в каютите. Горе, в спалнята, за ужас на съпругата му, която не бе пушач, той бе деактивирал алармите.
— Този тип тук?
Пред Егор върху масичката от опушено стъкло лежеше разпечатка с личните данни на пасажера, а офицерът му трети ранг в отдела за сигурността докладваше — снимка, маршрут, номер на каютата и състояние на корабната сметка. Досега аржентинецът никак не се бе охарчил, та да направи дружеството по-богато. Бе наел вътрешна каюта, никога не пиеше вино по време на хранене, не предприемаше екскурзии на сушата и все още не си бе купил нито един сувенир от магазините на кораба.
— Това е свинята. Сигурен съм — отговори Вайт Йеспер.
— И се е бил скрил под леглото?
— Щом го казвам. Видях го и открих снимката му в досиетата на пасажерите. Никакво съмнение.
Егор огледа недоверчиво двайсет и три годишния плейбой.
— Какво всъщност си търсел в каютата? — обърна се той към Вайт, макар че знаеше отговора.
Егор не можеше да понася племенника си. Не понасяше и ядящия му сирене баща, който се бе оженил за сестра му Ирина само защото тя бе забременяла от него по време на следването си в Амстердам. Когато си на двайсет и една, звучи примамливо да бъдеш с уличен музикант. Но двайсет и три години по-късно Ирина бе осъзнала, че липсата на пари, работа и презервативи не е била най-добрата комбинация за едно многообещаващо бъдеще.
Само заради сестра си той бе дал на безполезната твар, която го наричаше чичо, работа на Султанът. В противен случай Вайт щеше да мухляса в мръсната холандска дупка, наречена школа за бойни спортове, където бе треньор на поотраснали улични биячи. Единствената му „заслуга“ в живота се състоеше в това, че все още не бе попаднал в полицейските регистри, но при склонността му към насилие, лека дрога и леки момичета бе само въпрос на време държавата да се погрижи за подслона му.
— Поех почистването ѝ — безгрижно отвърна Вайт.
Изглеждаше така, сякаш само след няколко минути му предстоеше фотосесия за списание за сърфисти, което още повече вбесяваше Егор. Той стисна устни и за един кратък миг си представи как Икарус разкъсва самодоволното лице на племенника му.
— Моля те, би ли ми припомнил? — каза Егор. — Мислех, че си назначен да оказваш помощ на шефа на охраната, а не да малтретираш камериерки.
На който и да било кораб не минаваше и седмица без сериозни сбивания както между пасажерите, така и между хората от екипажа. Егор смяташе, че няма да е зле да има доверен човек за мръсната работа. Мислеше си, че Вайт е толкова блондин, колкото и изглеждаше. Бияч без мозък, когото можеш лесно да управляваш.
Но човек може и да се заблуди.
След случая с Шала вече му бе ясно, че племенникът му е селски хитрец, от когото можеше да се очаква всичко. За щастие, момичето нямаше сериозни наранявания, макар и в следващите няколко дни да кашляше кръв. И за щастие, дамата, която повярва в историята за ревнивия колега, вече арестуван, не повдигна обвинение, след като установи, че нищо не липсва в каютата ѝ.
— Да оставим глупостите настрана — каза племенникът му с почтителен тон. — Нямам представа какво се случва тук, Егор. Ала ти прикриваш нещо сериозно. Какво точно, не ме интересува.
— Какво искаш тогава?
— Моя дял. — Той се ухили, сякаш току-що бе разказал мръсен виц. — Изолация на малката, извънредни грижи от страна на милата ни лекарка, бонус за чистачката — явно държиш нещата да останат в тайна.
— Искаш да ме изнудваш? — Егор се престори на изненадан. Всъщност, ако не беше така, би го учудило.
Вайт вдигна извинително и двете си ръце:
— Хей, единственото, което искам, е сделката ти с чилийската акула да не пропадне.
Егор се усмихна. Във фантазиите му Икарус ръфаше още по-надълбоко тялото на племенника му. Вайт, който изтълкува усмивката като съгласие, се наведе напред:
— Не искам да плащаш мълчанието ми. Искам да си ги заслужа.
Егор, който вече отдавна имаше план, впери поглед в стоманеносините очи на племенника си. В продължение на двайсет секунди единственото, което се чуваше в каютата, бе бръмченето на климатика, придружено от постоянните шумове, които кораб с тези размери произвеждаше, докато пореше откритите води. Те се движеха с около двайсет възела, а и морското вълнение осезателно се бе усилило.