Мартин се огледа. Те влязоха в помещението откъм задната страна. На площ, която спокойно обхващаше двайсет паркоместа, се извисяваха подобни на турбини съоръжения, нещо като генератори. Той видя един стоманен кафез, който се използваше за съхранение на влекача, както и няколко шкафа, които изглеждаха като трезори с поставен знак за високо напрежение.
И тогава съзря веригата. Проблясваща в черно. Огромна. Погледната отблизо, тя изглеждаше като ланец на петдесетметров мачо-великан. Спокойно можеше да си провре ръката между брънките ѝ и със сигурност се нуждаеше от дузина ръце, за да повдигне и една-единствена от тях.
— Седемдесет тона — каза Бонхьофер и потупа стоманеното чудовище сякаш бяха на опознавателна обиколка.
Веригата бе навита около едно огромно зеленикаво стоманено колело, което приличаше на колело от железница, и се спускаше надолу в една шахта с широчината на комин, която за момента бе затворена от намиращата се върху външната стена котва.
В спомените на Мартин проблесна рисунката на Анук. Надолу, през малките междинни помещения той можеше да види бушуващите води на Атлантическия океан.
— А самата котва тежи десет тона — обясни Бонхьофер и пристъпи навътре в помещението.
Докато с Елена го следваха, на Мартин му направи впечатление, че има две котвени съоръжения: едното за десния борд, а другото за лявата страна на кораба. Двете верижни колела бяха разделени от площадка, на която се намираше кутия с няколко лоста. Всяко голямо колело разполагаше с метална спирачка, която трябваше да завъртиш подобно на огромен вентил, ако искаш да освободиш котвата или да спреш хода ѝ.
— Какво точно търсим тук? — попита капитанът от площадката, облегнат на спирачното колело на едната от котвите. — Едва ли скривалището на Анук, или?
Мартин огледа помещението. Всичко бе чисто, направо стерилно, което го изненада. В съответствие с носещата се миризма той очакваше петна от ръжда и смазочно масло по пода или най-малкото абразивни явления, предизвикани от агресивната солена вода, която непрекъснато пръскаше от люковете. Но дори и тук, в неофициалните помещения, цареше ред и чистота. Всичко изглеждаше така, сякаш току-що е било обновено. Стените бяха боядисани в бяло, подът бе застлан с дебела гумирана настилка, която не позволяваше да се подхлъзнеш дори когато е влажно.
Всеки квадратен сантиметър.
Но не беше място, където човек би могъл да преживее седмици наред. Ставаше течение, бе студено и влажно. Най-много след седмица престой спокойно можеше да си докараш белодробно възпаление, освен това на всяко пристанище тук влизаха по двама матроси, които обслужваха котвата.
Тя не може да бъде тук.
Изглежда, и Елена споделяше преценката на Мартин.
— Това е задънена улица — извика тя. Когато говореше високо, гласът ѝ звучеше рязко и някак си по-младежки.
Мартин кимна. Явно се бяха заблудили. Все едно гадаем на кафе, ядосваше се той. Да си правиш изводи от детска рисунка бе също толкова побъркано, колкото и да се опитваш да видиш лицето на Дева Мария върху препечена филия хляб.
— Да се махаме оттук!
Мартин се наведе, за да завърже връзките на едната си черна бота. Погледът му попадна под първото стъпало на платформата.
— Къде е веригата? — попита той Бонхьофер.
Капитанът го погледна неразбиращо.
Мартин посочи огромната стоманена ролка вляво от него.
— Виждам само няколко метра от нея, които се спускат надолу към шахтата. Къде е останалата част?
— Точно там, където в момента коленичите — отвърна Бонхьофер и скочи от площадката. Той потропа с крак върху пода. — Тук, отдолу.
— Има ли достатъчно място?
Бонхьофер завъртя протегнатата си длан, сякаш имитира клатеща се лодка.
— Винаги остава някакво място в зависимост от това доколко е навита веригата. В действителност това е любимото скривалище на пасажерите без билет. Ала те издържат там най-много няколко дни, в никакъв случай седмици.
— А достъпът до там? — попита Мартин въпреки всичко. Той почука с кокалчетата на пръстите си по металната плоча, върху която бе клекнал.
— Едно ниво по-надолу. Оттук може да се влезе само ако се развият плочите на пода, тоест веднъж годишно при поддръжката — обясни капитанът, като клекна до него. С русите си, развени от вятъра коси и пластината на носа приличаше на Ханибал Лектър. Липсваха само усмирителната риза и количката, за която бе прикован.
— Вероятно е само загуба на време… — каза Мартин.