— А може би не е — възрази Елена. — Какво губим, щом и без това сме вече тук?
— Един момент — каза капитанът, като се изправи отново. Той отиде до един метален шкаф и го отвори. Мартин си мислеше, че Бонхьофер ще се върне с куфарче с инструменти, ала когато отново бе при тях, държеше джобно фенерче в ръка. Капитанът коленичи под платформата.
— Намерихте ли нещо? — попита Мартин и клекна до него.
— Може би. Ето там. Виждате ли това?
Бонхьофер освети мястото директно под платформата, където под голямата стоманена макара веригата изчезваше под палубата.
— Какво има там? — попита развълнувано Елена.
— Изглежда като торбичка — каза Мартин.
Светлината на джобното фенерче се отразяваше от една кафеникава измачкана найлонова повърхност.
Глава 33
Мартин се изправи, заобиколи макарата и приклекна. Тук той бе на разстояние най-малко един човешки ръст от подобния на торбичка предмет, залепен върху последната видима брънка на веригата. Мартин легна на земята и се опита да се провре под стоманената макара.
Безнадеждно.
Или той бе твърде широк, или процепът твърде тесен. Почувства се както тогава, в детските си години, когато топката му се беше напъхала под един шкаф и с малките си ръчички той не успя да достигне нищо друго освен прахоляк.
— Мога ли аз да опитам? — чу гласа на Елена зад себе си.
Погледна към нея и кимна.
— Може би вие ще имате повече късмет. — Все пак тя бе със значително по-фина структура от неговата.
Лекарката свали униформеното си яке и ризата и остана по потник с презрамки. Преди да легне на пода, тя свали бижутата си — една верижка с дъбово листо и сребърна гривна, която носеше на дясната си ръка заедно с часовник за гмуркане.
— Пфу, по-тясно не може и да бъде — каза Елена, докато лягаше по корем. Обърна странично глава, като постави ухото си директно на пода. — Както и по-шумно. — Тя започна да се приплъзва сантиметър по сантиметър към целта, която Бонхьофер осветяваше.
— Малко надясно — направляваше я Мартин, тъй като в това положение тя не виждаше нищо.
Най-накрая пръстите ѝ докоснаха веригата.
— На допир е действително като торбичка — каза тя и се опита да я дръпне. — Но не мога да я отлепя.
— Здраво е залепена — установи Бонхьофер.
Мартин също забеляза тиксото, с което торбичката бе фиксирана за веригата. Едно силно дръпване щеше да е достатъчно, за да я отлепи, но за целта Елена трябваше да пропълзи още по-навътре.
— Ще се заклещя — изстена тя.
Мартин се опита да я окуражи:
— Ще се справите. Още само няколко сантиметра. Да, много добре…
Сега тя успя да обхване торбичката с цяла ръка. Една огромна вълна се разби в кораба, все едно някой запрати двайсетметров мокър килим към външната стена. Султанът се наклони на една страна, при което веригата помръдна с няколко сантиметра.
— Това нещо не може да се задвижи от само себе си, нали? — попита с тревога Елена. Ако защитният механизъм откажеше, тя щеше да полети нагоре заедно с веригата. — Нямам желание да свърша като смазочно масло за котвата.
Бонхьофер извика, че няма нужда да се страхува. В този момент Елена успя да откачи торбичката и се измъкна с пълзене назад изпод платформата. Когато отново се появи, по едната половина на лицето ѝ имаше черни следи от смазочно масло.
— На допир изглежда кашкаво — каза тя, изправяйки се. Държеше торбичката с изпъната ръка възможно най-далече от себе си, сякаш трябваше да хвърли на боклука нещо много гнусно. — Все едно е желе.
Елена постави торбичката върху капака на един сандък.
— Може би това е доказателство — вметна Мартин. — За предпочитане е да го отворим в затворен съд.
С вентилационен канал. И със защитни очила.
Елена не го слушаше. Тя може и да беше добра лекарка, но не разбираше нищо от работа на терен. С пъргави пръсти разлепи тиксото, с което торбичката бе омотана, преди Мартин да успее да се намеси. За щастие, опасенията му не се сбъднаха. Нямаше експлозия. Ала въпреки това Елена се отдръпна рязко назад, сякаш към лицето ѝ полетя парче стъкло.
— О, боже — закашля се тя, извъртайки се на една страна, запушила устата си с ръка.
Мартин можеше да разбере реакцията ѝ, както и тази на капитана, втренчен отвратено в торбичката и в съдържанието ѝ, което в този момент се изля безпрепятствено върху капака на сандъка. Червеи. Стотици червеи се увиваха и гърчеха, сякаш попаднали под токов удар.
— Ама че проклета свинщина! — изруга Бонхьофер, размазвайки с крак първите от тях, които бяха нападали на земята. Той се обади по служебния си телефон и помоли да пратят чистачи.