Выбрать главу

Мартин се приближи и отвори торбичката, за да може по-добре да огледа съдържанието ѝ.

Действително.

Червеите не бяха единственото съдържание. С върха на пръстите си той изтегли едно ламинирано четвъртито парче картон и избърса ларвите от него.

— Пощенска картичка? — попита капитанът.

Или поне част от нея.

Парчето картон бе част от рекламна картичка, каквито безплатно оставяха в каютите. Малко, откъснато парче, но достатъчно голямо, за да стане ясно, че картинката отпред представляваше снимка на Султанът, направена от въздуха.

Мартин обърна задната страна.

ТОВА СЕ СЛУЧВА, КОГАТО ПЪХАШ НОСА СИ НАВСЯКЪДЕ…

Той прочете написаното с печатни букви на ръка съобщение. Бе на английски, с черен химикал, чието мастило малко се бе размазало.

— Какво се случва? — попита Бонхьофер. — Какво има предвид този мръсник?

— По дяволите! — извика Мартин, парализиран от ужас. Беше се обърнал, за да попита Елена за мнението ѝ. Отговорът на въпроса на капитана буквално бе изписан върху лицето ѝ.

— Боже милостиви, Елена, какво ти е? — изкрещя Бонхьофер, който също се бе обърнал към годеницата си.

Лицето на корабната лекарка бе напълно подпухнало — страните, челото, устните — изглеждаше така, сякаш кожата ѝ всеки момент ще се пукне. Очите ѝ не се виждаха, единствено върховете на миглите стърчаха през подутините.

ТОВА СЕ СЛУЧВА, КОГАТО ПЪХАШ НОСА СИ НАВСЯКЪДЕ…

Изглеждаше ужасяващо, но най-зле бяха подутините по дясната половина на лицето. Там, където кожата бе влязла в контакт със смазочното масло по земята.

— Елена, скъпа, кажи нещо! — извика Бонхьофер извън себе си от страх.

Ала на Мартин му бе ясно, че лекарката, която се бе хванала за гърлото, останала без дъх, вече не бе в състояние да отговори. Явно след очите, устните и бузите, трахеята ѝ също се подуваше.

Глава 34

00:24 ч. бордово време 50°27’N, 16°50’W

Скорост: 21,5 възела, вятър: 18 възела

Вълнение: 10-15 фута

Разстояние от Саутхемптън: 592 морски мили

Мартин Шварц не видя опасността, която го наближаваше изотзад. Той стоеше със затворени очи на седемнайсета палуба, на кърмата, на най-високата, свободно достъпна част на кораба и бе оставил силният вятър да духа в лицето му. Вкуси соления въздух, но му се стори, че е наситен по-скоро с приспивателни, отколкото с кислород.

С всяко вдишване се чувстваше все по-слаб и по-уморен, което може би се дължеше на болките в зъба, които все още вряха на бавен огън в горната му челюст. А вероятно бе и от влиянието на проклетите ПЕП хапчета. Но поне от известно време насам нямаше пристъпи на главоболие. Той вдиша дълбоко. Вкуси солта във въздуха.

Надя, и ти ли си стояла тук и си мислила за смъртта?

Мартин се наведе над перилата и погледна седемдесет и пет метра надолу.

Бе безлунна нощ. Кипящите корони от пяна се осветяваха от външните прожектори на кораба. Той се опита да си представи какво ли е да се разбиеш там долу, всред вълните.

Ти не си пожелала тази смърт, Надя. Никой не си пожелава подобно нещо.

Мартин се заслуша в архаичното бучене на океана, в необузданата му първична сила, която само няколко стоманени плочи отделяха от лукса на западния свят.

И от изнасилвачите, предателите и убийците.

Той вдигна глава, почувства хипнотичното влияние на огромната черна маса наоколо и изведнъж усети порива, за който меланхолиците говореха, когато са се чувствали привлечени от морските дълбини.

Океанът — магнит за депресираните.

Но ти не бе депресирана, Надя.

Качи се на най-долното стъпало на перилата — първо с единия, после с другия крак — и се опита да си представи последните секунди на жена си.

Тя се страхуваше от тъмнината. Нощта, в която уж бе скочила, е била непрогледна. Облаците са висели ниско, било е мъгливо. Вероятно водата въобще не се е виждала.

Мартин се замисли за Тими. Когато бе мъничък, минавайки покрай езеро, море или плувен басейн, той сочеше водата и казваше: „Ох“. Едва можеше да стои на краката си, когато Надя му обясни колко опасна може да е водата за едно дете.

— Водата наистина е ох — отново и отново му обясняваше тя и макар всички да съветваха да се избягва бебешкият език, в случая той вършеше работа.

Тими никога не изгуби респект от влажния елемент и стана най-добрият плувец в класа. Каква бе вероятността една майка, която толкова много обичаше децата, че стана учителка, през една мъглива нощ да хвърли собствения си син в онази „ох“, от която го е предпазвала цял живот?