С което анализът ти отива на боклука, помисли си Мартин.
По правило манипулативните престъпници притежаваха интелигентност доста над средната и способност да се превъплъщават, с която водеха за носа както жертвите си, така и полицията. Когато общуваш с тях, те майсторски умеят да прикриват истинските си черти на характера. Депресарите го играеха слънчеви момчета, садистите се преструваха на кротушковци. При това тук ставаше въпрос за човек, който криеше жертвите си седмици наред и ги измъчваше. Определено психопат, който нямаше как да бъде заловен с обичайните похвати. А с аматьорска игра на профайлър пък съвсем.
— Ако съм на твое място, ще попитам човека, когото съм заподозрял, съвсем непринудено за майка му.
— Това пък защо? — Мартин бе объркан.
— Не съм сигурен дали това има някакво значение. Просто едно такова чувство в стомаха. Познато ли ти е? Понякога ти бълбука в корема и си мислиш, че ще се изпуснеш в гащите, а излиза само пръдня. — Дизел не остави време на Мартин да осмисли отблъскващото сравнение, а продължи: — И така, както ми поръча, поразрових за други двойни случаи, тоест за изчезнали в открито море, при които не става въпрос за отчаяни самотници с финансови, здравословни или брачни проблеми, които с голяма вероятност доброволно са скокнали зад борда.
— И? — попита Мартин. — Какво излезе?
— Първо: освен Тими и Анук в световен мащаб няма други деца, които да са изчезнали по време на круиз. Дори и тийнейджъри не са предприемали фатално гмуркане през последните десет години, което намирам за учудващо, само като си спомня как съм се катерел пиян по парапетите на какви ли не балкони, когато бях на шестнайсет. — Дизел явно искаше да провери какво количество равиоли може да натъпче в устата си. Думите му ставаха все по-неразбираеми. — Но никога двама души не са изчезвали едновременно.
Което прави случаите на Султанът още по-подозрителни.
— Но три пъти на различни кораби единият от родителите е изчезвал. И най-интересното — винаги е била жената. Пращам ти мейл с имената и маршрутите.
— Чакай малко. — Мартин прокара ръка по бръснатата си глава, по която през последните дни бе започнала да прокарва коса. — Това означава ли, че става въпрос за сериен убиец, ориентиран към майки.
— Нямам никаква представа. Това трябва сам да откриеш. В момента нямам време да се правя заради теб на мис Марпъл. Трябва да се заема с една друга гореща следа.
— Коя?
— Уханието на приятелката ми, която току-що се върна от работа.
— Поздрави Ира — каза Мартин и затвори скайпа.
Той се зачуди дали да не посети още веднъж Анук и Елена, преди да се отправи към каютата си, когато чу нещо отзад да изщраква и едновременно с това усети силно странично убождане. Искаше да се хване за хълбока, учуден що за огромно насекомо го е ухапало толкова далеч от какъвто и да било бряг, при това през коженото яке, но вече лежеше проснат на земята, неспособен да направи каквото и да било, освен да наблюдава как краката му се гърчеха, удряйки се един в друг, докато през мястото на убождането в тялото му съвсем осезателно се изливаше гореща лава. Мартин имаше чувството, че изгаря вътрешно, и искаше да изкрещи, но тъмнината, изведнъж обгърнала главата му, правеше това невъзможно. Еластична тъмнина с вкус на пластмаса, която се нагнети в устата му, когато се опита да си поеме въздух.
После нещо под раменете му го издърпа нагоре. Нападателят го бе обездвижил с електрошок, преди да надене найлонова торба на главата му. Нищо друго не можеше да има такива последствия. Мартин усети как главата му се удря в нещо твърдо, чу се как се дави. Мислеше за Анук и нейния компютър, на който в момента би изписал ПОМОЩ с печатни букви, двойно подчертани. Парадоксално, но в устата си усещаше вкуса на спагети карбонара, любимото ястие на Тими, а в носа — миризмата на изгорял найлон. Очите му сълзяха и той удряше около себе си като полудял, но за съжаление, некоординирано и омаломощено.
Внезапно нещо, което се усещаше като металическа пръчка, се притисна в корема му. Първата електрически заредена с болка вълна поотшумя, поради което Мартин усети как краката му губят контакт с пода. Когато се наклони напред, натискът на металическата пръчка стана по-силен. Чу някого да кашля. В първия момент си помисли, че е той самият, но това бе невъзможно.
Устата ми е натъпкана с найлонова торбичка!
Усещаше изтръпване по ръцете си, сякаш е бил във фризер и после бавно е започнал да се размразява. Мартин опита да свали фолиото от главата си, при което ръцете му се удариха в предмета, който притискаше корема му. В този момент разбра какво се случва с него.