Тя бе просто един симптом. Един от многото, които в последно време зачестиха. Например невероятната му нужда от сън. Надя едва го вдигаше сутрин от леглото и той вече имаше три забележки заради закъснения. Освен това престана да се занимава с тенис. Просто ей така. Мартин и Надя не бяха от родителите, които принуждаваха децата си за нещо, но решението му — от днес за утре — ги поля със студен душ. Мислеха си, че е щастлив и че е в трескаво очакване на следващия сезон, когато щеше да има добри шансове за шампионата на Берлин. Ако Тими не беше едва на десет, Мартин щеше да предположи, че особеното му поведение се дължеше на любовна мъка. Но най-вероятно имаше друга причина.
— Имаш ли проблеми в класа?
Тими го погледна. Изплашен, Мартин установи колко уморен е синът му. Почти толкова, колкото и той самият.
— Не. Там всичко е окей. Никой не ме кара да ям дюнер, ако това имаш предвид.
В училището на Тими „дюнер“ означаваше шепа шума и кал, които по-силните в класа натъпкваха в устата на по-слабите. За удоволствие. Просто защото го можеха.
— Заради теб е. Защото толкова често те няма и с мама… — Гласът му секна.
Мартин видя колко отчаяно се бори синът му да не се разплаче пред него.
— Ела тук. — Той се приближи към него, коленичи пред бюрото и го прегърна. Почувства колко е отслабнал Тими, откакто промеждутъците между семейните скандали ставаха все по-кратки и по-кратки, докато накрая не се превърнаха в постоянно тлеещи огньове.
— Когато мама и татко се карат, това няма нищо общо с теб. Надявам се, знаеш това.
Тими кимна.
— Всичко това е по моя вина, момчето ми. Твърде често ме няма. Но ти се кълна, че това ще престане. Имам да уредя още една задача и напускам. После ще си потърся работа, която ще ми позволи да работя от къщи. Как ти се струва?
Тими се отскубна от прегръдката му. В погледа му се четеше съмнение. Беше ясно, че не искаше да повярва в добрата новина.
— И тогава винаги ще бъдеш при мен?
— Да. Обещавам ти. Скоро се връщам и после ще сме заедно завинаги.
Мартин целуна Тими по челото и разроши косите му. После се изправи, тръгна към вратата и взе сака си, който вече бе приготвен. Отвори вратата и се обърна още веднъж.
— Боя се, че те излъгах, малкия.
Тими, който въобще не бе помръднал, кимна. Сълзите му бяха изчезнали. С каменно лице той се обърна към баща си.
— Знам, тате. Никога повече няма да се видим. — Преглътна. — Аз ще умра. Както и ти.
— Аз?
— Да. Нали знаеш. Водата е ох. А сега ти падаш във…
Вода.
Твърдо.
Черно.
Болката от удара изтръгна Мартин от изпълнената със спомени безтегловност. Усещането, че някой е изтръгнал гръбначния му стълб, го прониза от опашната кост до мозъка. В същото време колкото по-надълбоко пропадаше, толкова повече се увеличаваше налягането в ушите му. Бореше се за глътка въздух, ала дори вода не нахлу в дробовете му. Главата му все още бе в найлоновата торба. Поне сега ръцете му не бяха като от олово и той успя да се освободи от нея.
Размаха неориентирано ръце и крака. Усещаше ботушите си като тежести по краката. Ако не се освободеше от дрехите си, те щяха да се превърнат в негов ковчег. Безнадеждно бе да стигне с тях до повърхността.
А искам ли въобще да се върна?
Докато тялото му инстинктивно се бе включило на режим оцеляване, в мислите си Мартин съжаляваше, че е оживял след падането.
Ти падаш, чу въображаемия глас на сина си и си спомни за един друг Тим. Тим Сиърс, един от малцината, които са оживявали след падане от круизен кораб. Но той бе паднал след запой от двайсет метра височина в топлите води на мексиканския залив. В леденостудените води на Атлантическия океан едва ли би издържал седемнайсет часа, докато дойдат спасителните лодки.
Въпреки че… Изобщо не беше чак толкова студено. Токът, който убиецът бе пуснал в тялото му, сигурно бе обърнал полюсите на синапсите в мозъка му. Не усещаше хилядите иглички, които бодяха лицето му. Водата бе студена, но не и ледена.
Топло течение?
С трескави движения Мартин се изтласка на повърхността.
Въздух. Имам нужда от…
Въздух. Студено. Влажно.
В този момент налягането в ушите му изчезна.
Главата му се показа над повърхността. Изкрещя за кислород в очакване на най-лошото: в пълно съзнание да се носи насред черната бездна на океана. Да не вижда светлини. Нито тези на Султанът, който вече е отплавал, без някой да вдигне тревога, нито на звездите в натежалото от облаци небе.