Това, което не очакваше, бе ръката, в която се блъсна, и смехът, който чу. Тогава Мартин бе задвижен от сила, която не можеше да си обясни. Почувства разтърсване и водата под гърба му стана твърда. Докато смехът заглъхваше и една жена с британски акцент пронизително съобщаваше „Този е пиян до козирката“, Мартин погледна нагоре към тъмната фигура. Безлик силует, който на нудистката палуба го омаломощи с токов удар, нахлузи му найлонова торба на главата, провеси го над перилата и го хвърли от пет метра височина във външния басейн на Султанът.
Глава 37
Междинната врата не можеше да се отвори. Лиза бе пуснала резето от своята страна и не реагираше. Нито на юмручните удари по вратата, нито на пронизителните, уплашени викове на Юлия.
— Лиза, съкровище! Отвори!
Ключът! Къде е проклетият ключ?
Нейният беше до вратата в малката сива кутийка на стената. Но къде бе резервната карта за каютата на Лиза? До вчера бе до телефона, но днес малкото сгънато картонче с логото на корабното дружество, където бе пъхната картата, бе празно.
Как е възможно това?
Юлия трескаво премести няколкото рекламни брошури и списания, които бяха на масата, вдигна чантата си и една подложка за писане. Нищо.
О, боже, мили боже…
Потисна импулса си крещейки да се спусне към вратата на Лиза и вдигна телефонната слушалка. Пронизителният сигнал в ухото ѝ я разконцентрираше още повече.
— Румсървис
— Почистване
— Перално
— Спа…
Десет бутона за бързо избиране и нито един ПАНИКБУТОН.
1310… 1310…
Тъкмо искаше да се обади на рецепцията, когато се присети за номера на Даниел.
След четири прозвънявания, той вдигна с едно сънено: „Ало?“.
— Тя… тя е… — Гласът ѝ секна. Едва сега забеляза, че плаче.
— Лиза? Какво е станало с нея? — Гласът на капитана вече не звучеше сънено.
— Мисля, че… че си е причинила нещо лошо.
Нямаше нужда да обяснява повече. Даниел я увери, че след две минути ще бъде при нея, и затвори.
Две минути?
Твърде дълго време, ако ти изтръгват ноктите от ръцете. И още по-дълго, когато се притесняваш, че собствената ти плът и кръв може да си отнеме живота.
Сега. В тази секунда.
Юлия не можеше повече да чака. Отвори вратата на балкона. Посрещна я вълна от влажен и студен въздух. Тя удари босия си крак в един шезлонг, чу бученето на океана, което ѝ прозвуча като рева на диво животно, което разтваря пастта си, за да погълне всичко наоколо.
— Лиза! — изкрещя срещу бушуващите вълни.
Балконите бяха разделени от прозрачна пластмасова преграда. Юлия се провеси над перилата, за да може да надзърне откъм страната на Лиза.
Светлина!
Лампите на тавана светеха и понеже завесите пред вратата не бяха дръпнати, част от балкона бе осветен.
Значи все още е в каютата, помисли си с облекчение Юлия. В този момент страхът, който за частица от секундата я бе напуснал, се завърна отново с пълна сила. От съображения за енергоспестяване при напускане на стаята, когато картата се извадеше от кутията на стената, електричеството се изключваше. Лампите и климатика също. По принцип светлина в каютата означаваше, че гостът е вътре, освен ако не си е взел ключа.
Или е избрал друг изход.
Юлия имаше чувството, че я опръска вълна, когато се наклони още по-напред. Твърде напред, за да разчита на сигурна опора под краката си.
Вятърът брулеше лицето ѝ. По веждите ѝ заблестяха ситни капчици дъжд. Дъжд и сълзи. Погледът ѝ се размаза. Премигна. Захлипа. Изкрещя.
И тогава ги видя! Ботушите. Ботушите на Лиза. Бяха на пода, между леглото и шкафа на телевизора, наполовина покрити от одеяло, под което най-вероятно бе и тялото на Лиза.
Мозъкът на Юлия включи на програма примитивен инстинкт. Тя беше майка. Подложената ѝ на психически тормоз дъщеря бе написала прощално писмо и ѝ бе откраднала ключа от каютата си. Беше се заключила. Не реагираше на почукването ѝ. И лежеше неподвижно на пода.
Не трябваше да забравя мисълта, че след секунди Даниел щеше да бъде при нея. Но изобщо не помисли за това.
Едната ръка на пластмасовата преграда, другата на перилата. Единият крак на най-долната пръчка. Другият след него…