— Не е в каютата — обясни той очевидното.
Вратата на банята стоеше отворена, междинната врата все още бе заключена, а под леглото и самата тя вече бе проверила.
— Не се ли засякохте? — попита Юлия.
Вероятно всичко това е една лоша шега? Може би Лиза е избягала, след като ме е чула да идвам?
— Не. — Двамата едновременно поклатиха глави. — И това едва ли би било възможно — вметна Вайт Йеспер. Без капчица състрадание той посочи към вратата.
Въпреки паниката, в която бе изпаднала, Юлия разбра какво има предвид офицерът.
Веригата.
Поклащаше се на рамката на вратата. Разкъсана. Изкъртена. Даниел е трябвало да я счупи, когато са влетели в каютата.
Защото Лиза я е сложила от вътрешната страна!
И също така бе заключила междинната врата.
— Не!
Юлия притисна и двете си ръце към устните. Захапа пръстите си. Отново се обърна към балкона. Имаше две врати, през които можеше да се излезе от каютата. Лиза не бе използвала нито една от тях.
Глава 40
Всеки, който влиза в жилището си с очакването, че е сам, би се изплашил до смърт, ако внезапно чуе нечий глас в тъмнината. Дори когато гласът успокояващо му каже: „Моля, не се плашете!“.
Мартин инстинктивно грабна една тежка настолна лампа от шкафа във фоайето на каютата си, твърдо убеден, че отново го нападат. Но бе само Герлинде Добковиц, която се приближаваше към него, широко усмихната. Носеше лятна рокля на цветя, с дълъг ръкав и зелен копринен шал, който висеше до колелата на инвалидната ѝ количка.
— Как влязохте тук? — попита Мартин полуучуден, полуядосан, като постави лампата отново на мястото ѝ.
Герлинде се доближи. Сивите гуми на количката ѝ оставиха дълбоки следи по мокета.
— Тя ме пусна.
Герлинде посочи назад към една тъмнокоса слабичка жена, която плахо се надигна от стола, на който седеше с притиснати едно към друго колене. Носеше старомодната униформа на камериерка — черна пола, бяла престилка и глуповата шапчица — както бе обичайно за Султанът. За разлика от Герлинде, тя се чувстваше съвсем не на място. Стоеше в светлината на една лампа, преглъщаше трудно и със сведен поглед докосваше гърлото си, без да се приближи или да каже нещо. Според Мартин бе към края на двайсетте. Приличаше на индийка и въпреки канелената си кожа бе необичайно бледа.
— Това е Шала — обясни Герлинде. — Чаках ви цял ден, за да можем да организираме една среща, но вие не сметнахте за необходимо дори за минутка да се отбиете при мен. — Герлинде нацупи устни. Звучеше като обидена баба, която укорява внука си, че не минава достатъчно често. — Нито веднъж не ми се обадихте!
— Почти един часа посред нощ е — отвърна Мартин.
— Часът на официалната ми обиколка.
— И си помислихте, че просто ей така можете да нахлуете при мен?
Мартин изхлузи мокрото си кожено яке, което му костваше известно усилие. Имаше чувството, че при падането във водата всички прешлени по гърба му са се разместили. Най-късно до утре сутринта щеше да се е схванал.
— Мислех да ви информирам за най-новите събития. Шала беше нападната.
Добре дошли в клуба!
— Опитали са се да научат от нея нещо за момичето, което означава, че извършителят е още на… — Герлинде спря и нагласи очилата си, които се бяха смъкнали надолу. — Хм, кажете ми, бъркам ли, или от страх сте се напишкали?
Тя посочи мокрото петно върху килима между ботушите на Мартин.
— Ходих да плувам — отговори лаконично Мартин, което за ексцентричната пътешественичка явно бе достатъчно като отговор, тъй като не зададе повече въпроси относно подгизналите му дрехи. — Добре, госпожо Добковиц, Шала… — Той кимна на подплашената камериерка. — Явно днес за всички ни е бил един труден ден, така че бих искал да остана сам.
За да си сваля дрехите. За да си взема горещ душ и пълна вана с ибупрофен.
Изразходва последните си сили, за да отблъсне помощта на младия британец, който го изтегли от басейна, и съпроводен от смеховете на групичката, която го бе сметнала за алкохолик, да изкуцука до палубата, където типът, който го бе блъснал, естествено, отдавна се бе изпарил във въздуха.
Въпреки всичко успя да намери телефона си, който се бе изплъзнал от ръката му по време на нападението. Дисплеят бе пукнат, но все още работеше. Когато, пронизван от болка, се наведе да го вземе, видя, че прозорецът на скайпа все още е отворен. В текстовото поле нападателят му бе оставил съобщение: