— Бермудска палуба — завърши Герлинде рецитала на Мартин с подчертано заплашителен тон. — Това е роман с автобиографични нотки. Направих главната героиня малко по-млада.
И както изглежда, не по-малко откачена.
— Е, питайте ме.
— Какво?
— Какво се случва на палубата?
— Честно да ви кажа, просто искам да…
— Трафик на хора — отговори си Герлинде сама. — Само не съм сигурна дали пасажерите изчезват против волята си, или си плащат за това.
— Плащат?
Мартин се засмя и тръгна към банята, след като тя не даде никакви признаци, че заедно с Шала ще напуснат каютата.
— Хич не ми въртете очи — чу я да казва през затворената врата на банята. — Престъпници, данъчни измамници, бегълци. Има достатъчно много богати хора, които срещу определена сума биха си купили нов живот. Като ченге под прикритие вие знаете това по-добре от всеки друг. И никъде другаде по света човек не би могъл толкова лесно да се изпари във въздуха, както тук, на този кораб.
— Свършихте ли вече? — попита Мартин, който междувременно се бе съблякъл и подсушил.
Вероятно не, защото тя продължаваше да говори през вратата.
— Клиентите плащат едно-две милиончета. Официално изчезването им се обявява за самоубийство. Затова има толкова много случаи, при които човек се пита: „Доброволно да си отнемат живота? Няма логика“. И скептиците имат право, понеже мнимите жертви неофициално се намират на…
— … Бермудската палуба?
— Възможно е. А може би това е държавна програма за защита на свидетели? Тогава със сигурност има и операционна зала с пластичен хирург, който осигурява нова визия на пасажерите.
Мартин поклати глава и си наметна халата.
— И как по-точно включвате Анук в теорията си?
— Съвсем просто. Майка ѝ е решила да я натика в програмата, ала бедното малко създание не е искало нов живот. Животът ѝ на Бермудската палуба явно е бил твърде драматичен и тя е избягала. Това е истината и тя е толкова експлозивна, че дори измъчват свидетели, за да разберат какво точно е видяла горката камериерка.
Мартин излезе от банята.
— Добре, госпожо Добковиц. Това е достатъчно.
Видя, че Шала иска да излезе, но Герлинде ѝ препречи пътя с количката си.
— Само един последен въпрос и изчезваме. Някога търсили ли сте в интернет планове на вътрешните палуби в търбуха на круизните кораби?
— Не.
— Не ви и трябва. Просто няма да ги намерите. Всичко под трета палуба е секретно. Няма официално достъпни скици. — Герлинде се обърна към камериерката: — Шала, кажи му какво ти е казал капитанът за момичето.
Шала реагира като ученичка от миналия век пред своя учител.
— Той каза, мислел било призрак.
— Как така?
— Изведнъж била там. Точно пред него. Въпреки никъде врати. После избягала.
— Виждате ли! — Герлинде погледна многозначително Мартин. — Анук внезапно е изникнала от нищото насред празния коридор, като изключим моя милост, без каквато и да било врата наблизо.
— И е носела джобно фенерче със себе си — саркастично вметна той.
— Правилно. Джобно фенерче, чиито батерии са били почти изтощени, понеже твърде дълго е търсила тайния изход.
Мартин се чукна с пръст по челото, след което хвана дръжките на количката:
— Значи вие твърдите, че корабната компания предпочита да предаде на властите душевноболен сериен убиец, извършител на престъпленията, и в момента му подготвя каюта, която по-късно да бъде представена за мястото на престъпленията, вместо да поеме риска при едно претърсване да бъде открита Бермудската палуба?
— Най-сетне схванахте! — похвали го Герлинде, докато Мартин я тикаше към вратата на каютата. — Анук не е трябвало да се появява. Тя застрашава цялата организация на бизнес за милиони. Само заради това властите не биват информирани.
— Простете, но това е пълна глупост.
— Така ли? — Тя изви глава назад и едновременно с това посочи към вратата. — А как тогава ще си обясните… — Герлинде спря по средата на изречението и остана с отворена уста.