Край. Свърши се.
Тиаго нямаше никаква възможност да покаже на откачения офицер писмото на Лиза и да му обясни колко е важно майката на момичето да го прочете. Или капитанът.
Убиецът не се засмя, не играеше превъзхождащия, който вкусва всемогъществото си, не му остави възможност да се помоли. Дръпна цевта от устата му, прицели се в челото от двайсет сантиметра разстояние и изсъска:
— Ти, гадна педофилска свиня! — и стреля.
Глава 42
— Защо спряхме? — попита Мартин капитана, който тъкмо излизаше от каютата си на път за мостика.
След като най-накрая успя да се освободи от неканените си гостенки (Шала видимо се зарадва, че може да си тръгне, докато Герлинде протестираше), той легна за кратко, но скоро забеляза, че не може да се успокои, докато корабът не е в движение.
Поради това, че генераторите бяха спрели, стабилизаторите не функционираха. Всеки удар на вълните по външната стена отекваше с двойна сила, а клатенето на лайнера бе по-изразено от всякога.
— Профилактика — отговори Бонхьофер, с ръка на бравата на вратата, зад която започваше тесният коридор към мостика.
Мартин не му повярва.
— Профилактика? Посред нощ?
Преди да излезе от каютата се преоблече набързо с дрехите, които вчера бе купил от магазините на кораба. Тъй като не бе имал намерение да остава на Султанът, си бе взел единствено долно бельо и чорапи, и то само за един ден. Сега носеше сива тениска с яка и чифт черни дънки, които трябваше да подвие, тъй като му бяха прекалено дълги. И понеже не успя да си намери обувки, сега стоеше бос пред капитана. Това, че в момента бе сух, дължеше на бързите си реакции — по пътя към Бонхьофер на единайсета палуба едва не се сблъска с един пиян пасажер, който на входа на дискотеката се олюляваше с питие в ръка, светещо на неоновото осветление.
— Сега наистина имам работа — опита се да го разкара капитанът. — Трябва да… — Той отмести ръка от бравата на вратата и махна изтощено, прекъсвайки мисълта си, сякаш съзнаваше, че всички усилия са напразни. — Трябва да направя едно съобщение, но мога да ви го кажа още сега.
— Още един пасажер 23 — предположи Мартин.
Бонхьофер кимна. Тъмните кръгове под очите му изглеждаха като грим. Той докосна наранения си нос, който в момента бе само с лепенка.
— Лиза Щилер. Петнайсетгодишна. От Берлин. Ще пуснем снимката ѝ по бордовата телевизия, в случай че някой я е видял. Била е тормозена по интернет и е оставила прощално писмо.
— Кога? — Мартин завъртя ръка, за да погледне часовника си. Движението така болезнено прониза мускулите на раменете му, че болката в зъбите и главата му се изпари.
— Кога е изчезнала ли? Майката и дъщерята са вечеряли до 21:44 часа, после и двете са се прибрали по каютите. Според бордовия компютър картата на Лиза е била използвана последно в 21:59 часа.
Остава времеви промеждутък от максимум три часа.
А междувременно Султанът бе изминал петдесет морски мили.
— Какво показва камерата за наблюдение? — попита Мартин.
— Нищо. — Бонхьофер вдигна и двете си ръце като боксьор при самозащита. — Не, не е като при вашето семейство — прошепна той, макар наоколо да нямаше никого. — Имаме записано как момичето пръска с черен спрей камерата. Било е в 21:52 часа. Със сигурност е знаела къде се намира камерата, която обхваща балкона на каютата ѝ.
Бонхьофер говореше развълнувано, което далеч надхвърляше професионалните му задължения. Той отново искаше да се отскубне, но Мартин го задържа.
— Какво ще се случи сега?
— Спряхме Султанът и в момента оглеждаме под мостика с фарове и далекогледи. Десетина мъже от екипажа едновременно претърсват всички обществени места по кораба и скоро ще направим изявление. Но не тая големи надежди. — Той обясни на Мартин, че входната врата на каютата, както и междинната са били заключени отвътре, за сметка на широко отворената врата към балкона.
— Майката и дъщерята са пътували без бащата?
Капитанът кимна.
Една самотна майка, едно изчезнало дете.
Едно парче от пъзела бавно се надигна, ала Мартин не бе наясно към коя група да го прибави. Или стоеше твърде далече от дъската с отговора, или бе твърде близо до нея.
— Къде е майката сега?
— Юлия Щилер е… — За миг капитанът сякаш получи прозрение. — Добра идея — развълнувано каза той и извади картата от джоба на ризата си. Кимна към вратата на каютата. — Чака при мен. Говорете с нея. Мисля, че има нужда от психолог.