Глава 43
Изведнъж един мъж се появи в стаята. Висок, гологлав, с огромен нос и поглед толкова уморен, колкото бе и тя самата. Юлия бе влязла за кратко в банята, бе наплискала с вода лицето си и бе изкрещяла в огледалото. Когато отново се върна в салона, в смешните пантофи за еднократно ползване, които камериерките винаги оставят до леглото, загърната в белия халат, който Даниел ѝ бе дал, непознатият вече я чакаше.
— Кой сте вие? — Сърцето ѝ заби по-силно и усети, че отново ще заплаче. Представи си най-лошото — че мъжът с тъжния поглед е дошъл с новина, която тя не би могла да понесе.
— Казвам се Мартин Шварц — отвърна мъжът с лек берлински акцент. При нормални обстоятелства тя щеше да го попита в кой район живее и дали евентуално не са съседи.
— Тук ли работите? Търсите дъщеря ми ли? Има ли някакви новини? Нали търсите Лиза? Можете ли да ми помогнете?
Чу се да нарежда без точка и запетая вероятно защото искаше да отложи момента, в който Мартин Шварц ще заговори и ще ѝ каже, че са открили нещо.
Видео с нейния скок или част от дрехите ѝ в открито море.
Тя избърса нос в ръкавите на халата и забеляза, че изтощено изглеждащият мъж няма нито обувки, нито чорапи, което по необясними причини я успокои. Едва ли някой щеше да ѝ прати бос служител, който да ѝ съобщи, че дъщеря ѝ вече не е сред живите.
Или напротив?
— Кой сте вие? — попита плахо тя още веднъж.
— Някой, който напълно разбира как се чувствате в момента. — Той ѝ подаде носна кърпичка.
— Съмнявам се — съкрушено отговори тя със сподавен глас.
В очите ѝ напираха сълзи и тя се извърна към терасата не защото ѝ бе неловко да се разплаче пред непознат, а защото не можеше повече да понесе проклетото съчувствие в погледа му. В отражението на тъмното стъкло тя видя устните му да се движат.
— Чувствате се така, сякаш всяка ваша мисъл е потопена в сироп и е поръсена с миниатюрни стъклени късчета. И колкото повече потъвате в мисли за детето си, толкова по-кърваво те жулят откритата рана в сърцето ви. Едновременно в главата ви крещят най-малко два гласа: единият ви хока защо не сте били там, когато дъщеря ви се е нуждаела от помощ, и защо не сте видели знаците. А другият с упрек ви пита с какво право си седите тук, докато смисълът на вашия живот е изчезнал. Ала какофонията в главата ви, дори моят глас, както и всичко наоколо звучи тъпо и приглушено, сякаш през затворена врата. И докато страхът за вашата дъщеря натежава все повече и повече колкото цялата тежест на този свят и още две хиляди килограма отгоре, около жизненоважните ви органи се стяга примка, връзва белите ви дробове, мачка стомаха ви, спира сърцето ви. И вие не само че имате чувството, че никога повече няма да можете да се смеете, да танцувате, да живеете, не — вие сте убедена, че нещата никога повече няма да са наред и всичко, което някога си е заслужавало — изгревът след някое парти, последното изречение на хубава книга, мирисът на прясно окосена трева малко преди лятна буря — всичко това няма да има и капчица значение за вас. Затова обмисляте още отсега как да изключите разпокъсаните мисли и гласове в главата си, ако предположението някога се превърне в ужасяваща истина. Прав ли съм? Описаното от мен близко ли е до вашето състояние, госпожо Щилер?
Тя се обърна, напълно зашеметена от монолога му. И от истината в думите му.
— Откъде…? — Видя мокрото му от сълзи лице. Нямаше нужда да довършва въпроса си. — Вие също сте изгубили някого.
— Преди пет години — безпощадно отговори той.
Заслужаваше плесница, задето ѝ даде да разбере, че непоносимото състояние, в което се намираше сега, би могло да трае и години.
Не мога и ден да понеса това. Следващата мисъл, която ѝ мина през ума, бе, че Мартин Шварц също не е могъл да го понесе. Той стоеше пред нея, говореше, дишаше, плачеше, ала не живееше. Юлия затвори очи и изхлипа. В един филм това би бил моментът, в който героинята плаче на рамото на непознатия. В реалния живот обаче това бе моментът, в който тя и при най-малкото докосване би удряла като бясна напосоки.
— Да не бяхме се качвали на този кораб — изстена тя. Да бяхме се чули с Том минута по-рано! — Това е перфектното място за самоубийство. Самият Даниел го каза.
— Даниел? Вие познавате лично капитана? — Мартин я погледна невярващо.
— Да, той е кръстникът на Лиза. Той ни покани.
— Кого съм поканил?
И двамата се обърнаха към вратата, която безшумно се бе отворила.