В синия шкаф.
Същото това съоръжение, което дължеше името си на замърсяващата природата дейност, се намираше на мястото, което той току-що бе описал на Елена: синия шкаф.
Момент, естествено…
Даниел чу как Юлия отвори вратата на свързаната със спалнята баня и отиде до бюрото си.
Синият шкаф. Да не би това да бе скривалището?
Натисна един от бутоните за директно избиране на стационарния телефон, ала докато се свърже с машинното отделение, Юлия се втурна бясно в стаята.
— Хей, Юлия, чакай… — Той затвори телефона, за да я спре, но тя беше вече на вратата.
— Не ме докосвай! — изсъска, когато той се опита да я хване за раменете.
Беше облечена в белия халат, който вчера ѝ бе предоставил. Косите ѝ бяха полепнали като водорасли по слепоочията. Някак си лицето ѝ се бе смалило през нощта, тялото ѝ не изпълваше халата, сякаш страхът, тревогите и отчаянието го бяха смачкали.
— Юлия, моля те. Остани тук. Къде ще ходиш?
— Далече — рече тя. — Далече от човека, който не ми помогна, когато ставаше въпрос за живота на дъщеря ми.
— Юлия, разбирам…
— Не! Не разбираш! Ти нямаш деца! И никога няма да имаш! Никога няма да ме разбереш! — Тя рязко отвори вратата и изчезна в коридора.
Засегнат от горчивото ѝ враждебно обвинение, Даниел не реагира и я остави да си тръгне.
Замаян, той се приближи до бюрото си. Телефонът звънеше. Бавно вдигна слушалката.
— Тук инженер Рангун от машинното отделение. Преди малко направихте опит да се свържете с нас, капитане.
Даниел кимна. Опита да се концентрира.
— Да. Исках само да разбера дали синият шкаф все още е включен в мрежата.
Официално от пет години насам съоръжението не функционираше. Но неофициално никога не бе изключвано от захранването, в случай че по време на по-дълго плаване системата за изгаряне на боклук откажеше и възникнеше проблем с отпадъците. Все пак Султанът „произвеждаше“ за ден девет тона твърд боклук и 2800 литра отпадъчна вода. Всеки ден!
— Теоретично да, капитане — потвърди офицерът.
Даниел го познаваше. Със своя фалцет звучеше по телефона по-скоро като жена. По време на коледните празници пееше в корабния хор брилянтно чист сопран и въпреки всичко това не разсмиваше никого. Макар Рангун да бе лишен от мъжествен глас, свръхтренираното му тяло компенсираше всичко останало.
— Теоретично? Какво трябва да означава това?
— Както бе препоръчано, не сме изключвали пресата от захранването, но скоро не е минавала на технически преглед. Не съм сигурен дали още функционира.
Даниел бе сигурен, че инженерът е изненадан от темата на разговора им, ала по-ниският ранг му забраняваше да поставя директни въпроси. А и самият той нямаше никакво намерение да му сподели предположението си — на кораба нямаше по-подходящо място да скриеш някого за месеци наред.
И да се освободиш от него!
Синият шкаф имаше под, който се разделяше в средата и изчезваше в стената с едно натискане на бутона. Така се превръщаше в бездънна тръба, през която пресованият боклук се изхвърляше директно във водата.
— Можете ли да го изключите? — попита той Рангун.
— Не и оттук. Не е свързан с новия контролен пункт. Но електричеството може да се изключи на място. Искате ли да го погледна?
— Не. Изчакайте. Идвам при вас!
Още един свидетел! Само това липсваше!
Даниел затвори телефона, грабна капитанската си шапка от бюрото, забърза към вратата, отвори я…
… и се озова пред дулото на револвер.
Глава 57
Прощалното писмо отне на Наоми известно време, макар че накрая се състоеше от едно-единствено изречение. По необясним начин тя се чувстваше странно облекчена, след като затвори лаптопа и го постави в кофата. Въпреки близостта на оповестената смърт и въпреки че не знаеше по какъв начин ще я споходи, Наоми не се страхуваше повече.
Явно точно това разбират католиците под пречистващата сила на изповедта.