Дълбоко в себе си, в сенчестия свят на своето съзнание тя винаги бе предчувствала, че животът ѝ ще завърши по ужасяващ начин. Ако съществуваше инстанция, която да се грижи за справедливостта. А такава имаше. Стоеше на другия край на въжето и я бе довела дотам да признае непроизносимото. Да изкара това, което винаги бе потискала, на дневна светлина. Да го напише.
Моето признание.
Искаше ѝ се да види Паяка, който бе решил съдбата ѝ. Искаше ѝ се да знае как изглежда човекът, който я бе развенчал.
Сега знаеше откъде Паяка имаше информация за най-съкровените ѝ тайни. И защо желаеше смъртта ѝ. Откакто подробно бе отговорил на въпроса „Кой си ти?“, Наоми познаваше миналото, а с това и мотивацията му.
Тя разбра защо трябва да бъде наказана, а това ѝ даде вътрешен мир. Не се чешеше повече, дишаше равномерно, клепачите ѝ не потрепваха, когато цялото ѝ тяло се разтресе от някаква вибрация.
Почва се, помисли си тя, без да знае какво бе планирал Паяка относно нейния край. Чу стържещ звук, сякаш два воденични камъка мелеха един срещу друг. После видя как се уголемява процепът в средата на кладенеца. Бавно, неотклонно. По-скоро любопитна, отколкото уплашена, тя се изправи, наблюдавайки какво се случва с пода под краката ѝ.
Движи се!
Двете половини на кръга изчезваха странично в шахтата — все едно подвижни врати в стена. Заинтригувана, тя установи, че фугата между половините вече бе широка колкото човешка стъпка, и че можеше да чуе бушуващата вода отдолу.
Ако плочите запазеха скоростта си на придвижване, нямаше да отнеме и две минути, докато окончателно загубеше пода под краката си. И пропаднеше от два и половина метра в Атлантическия океан.
При представата за това Наоми се усмихна.
Глава 58
Ако някой бе видял как Елена и Мартин, придвижвайки се напред, се подпират един на друг, би ги сметнал за пияни. Ала нагоре, към палуба C, не срещнаха никого, което се дължеше на факта, че Елена бе избрала заобиколен път. Повечето служители на Султанът нямаха работа в килера на кораба, най-малкото не и в тази част, където се намираха товарните помещения. Тук се съхраняваха резервните части, които не бяха необходими по време на плаването. Ако човек искаше да отиде там, използваше товарния асансьор, а не стоманеното аварийно стълбище.
— Оттук е напряко — прошепна Елена в подножието на стълбите. После обаче изгуби ориентация, когато се озоваха в нещо като осеян с тръби тунел, където човек трябваше да си наведе главата, ако не искаше да се удари.
Мартин се чувстваше като в подводница, както го бе виждал по филмите. По тръбите се намираха вентили, които се отваряха с боядисани в отровнозелено кранове. Имаше стена, цялата в шкафове, с многобройни циферблати, чиито стрелки едва се движеха.
На въпроса му в каква посока трябва да вървят, Елена взе телефона и се обади на капитана. Мартин се учуди, че Бонхьофер въобще можа да разбере шепота на годеницата си, но явно бе успял, тъй като след малко тя посочи наляво и го пусна да мине пръв. Пътят ги отведе до една бяла водонепроницаема преграда, която успяха да отворят с известно усилие, като Мартин задвижи клапана с две ръце и бутна навътре дебелата стоманена врата.
Помещението, което се откри, бе широко и тъмно. Миришеше на прах и дизел. По пода се стелеше мръсотия, паяжини висяха по циферблатите на шкафовете, които изглеждаха по-стари от тези, покрай които току-що бяха минали.
— Къде се намираме? — попита той Елена, която изтощено се бе облегнала на един от прашните сандъци.
— Нямам представа. Старо контролно помещение. Там отпред… — Тя посочи една друга врата, твърде изтощена, за да довърши мисълта си.
Мартин тръгна в указаната посока. Стъпваше по разхвърляни по земята счупени парчета, носни кърпички, хартии, какъв ли не боклук, който не бе почистван от цяла вечност, и накрая се натъкна на друга преграда, която се отвори много по-трудно от предишната.
Зад преградата го посрещна катедрала. Поне това бе първото му впечатление, когато прекрачи прага на високото колкото къща помещение, осветено отдясно и отляво от редица халогенни лампи. Накрая, точно на мястото на олтара се намираше блестяща медна тръба, приличаща на бирен казан. Две трети от свода ѝ беше в помещението, а останалата част бе извън Султанът. От казана нагоре тръгваше пожарна стълба, чийто край се губеше в тъмнината почти на пет метра над Мартин.
— Тук е! — извика той, за да информира Елена, че е намерил синия шкаф.