Докато се спускаха надолу в туловището на кораба, тя му бе обяснила откъде идва наименованието и защо сега съоръжението не работи. Погледна назад, но Елена нито се появи, нито му отговори. Вероятно събираше сили. Щеше да се върне за нея, но преди това искаше да разгледа основно съоръжението, както и всичко наоколо.
Слезе няколко стъпала надолу от площадката, която ограждаше казана, и се огледа. Никъде не видя Анук. Повика я, но и тя като Елена не му отговори.
Мартин погледна нагоре.
Боклукът, мислеше си той, най-вероятно се хвърля в шахтата от някоя горна палуба.
Шахтата! Водата в кладенеца!
В съзнанието му се появи детайлната скица на Анук.
И понеже в тази част корпусът на кораба бе силно извит, поне една трета от пода на тръбата се намираше над бушуващите води на Атлантическия океан. В момента, в който шахтата се напълнеше, трябваше само да се отвори подът и боклукът се изсипваше в океана. От мястото, където бе застанал, не можеше да види уредите, които задвижваха съоръжението. Тъкмо се питаше дали да не се изкатери нагоре по стълбата, когато се натъкна на една врата, която вероятно представляваше вход за почистващия и поддържащия персонал.
Мартин докосна вратата. Бе подсигурена с лост, който напомняше на затварящите механизми по вратите на самолетите. Натисна го и в този момент усети под краката си мощно разтърсване, придружено от пронизващ мозъка стържещ звук.
Мислех, че шкафът не функционира!
Явно казанът се бе разбудил и нещо вътре в него се движеше.
Мартин усети движение зад гърба си, което го стресна.
— Елена?
Помисли си, че сянката върху казана и диханието, което усети, са на лекарката, която най-накрая е превъзмогнала изтощението си и го е настигнала. Но не очакваше мършавата, безлика фигура, която стоеше в сенките с качулка на главата. Той я позна, макар че я бе виждал само веднъж. Носеше кофа. Тъкмо искаше да я извика по име, когато фигурата скочи напред и го удари по главата с някакъв предмет, който приличаше на лаптоп, ала Мартин го усети като камък в момента, когато ръбът улучи слепоочието му.
Глава 59
Болката в главата, която получи след удара, беше от различно естество в сравнение с тези, които в последно време изненадващо го атакуваха. В първия момент му се стори непоносима, после обаче, докато лежеше на земята, отшумя сравнително бързо.
Или поне достатъчно бързо, за да забележи, че нападателят се е надвесил над него и отново замахва, този път с електрошок в ръка. Инстинктивно Мартин го ритна с коляно между краката, но онзи не се огъна, а само леко се преви. Електрошокът се изплъзна от ръката му, при което и двамата започнаха да го търсят опипом по гладкия метален под. Мартин изтегли късата клечка, тъй като мощният удар по слепоочието му все още влияеше на бързината на реакциите му, така че електрошокът, който всъщност бе по-близко до него, отново се озова в ръцете на убиеца. С изненадваща сила, каквато Мартин не очакваше, артериите на врата му бяха стиснати.
Пред очите на Мартин засвяткаха сини светкавици.
Нападателят активира електрошока, който бе само на няколко сантиметра от главата на Мартин, готов да вкара в мускулите му хиляди волтове. Усети влажния дъх на противника в лицето си. Питаше се как е възможно тази слаба, нежна фигура да бъде отговорна за всички престъпления, които са се извършвали на борда на Султанът — отвличания, изнасилвания, убийства — и заудря около себе си. Не улучи никого.
Къде? Къде си?
Нападателят с качулката вече не беше до него, а бе сменил позицията си вероятно за да го наръга с електрошока отстрани, както бе направил и преди това на нудистката палуба. За да го предупреди.
Тими е мъртъв. Следващия път си ти.
Само дето времето на предупрежденията отдавна бе отминало.
Мартин инстинктивно притисна ръце към тялото си и ритна с крак по посоката, в която предполагаше, че е убиецът. Чу ужасяващ вик, последван от пукота на чупещи се кости.
Мартин, който дори не бе докоснал нападателя си, междувременно успя да различи поне с едното си око нечии очертания — тези на убиеца на пода и тези на Елена до него.
Треперейки цялата, тя стоеше с лаптопа в ръка пред безжизненото тяло в подножието на площадката. Главата на убиеца лежеше в червена локва, която бавно се образуваше под качулката.
— Аз… Аз… — Елена дишаше накъсано, ужасена от собствената си постъпка. — Ударих… падна. — Елена избърса с ръкава на халата сълзите си, при което изпусна лаптопа на земята. Посочи към неестествената поза на главата. При падането нападателят бе счупил тила си на стъпалата.