Глава 63
Юлия Щилер отвори вратата на каютата си. Стаята ѝ се стори чужда. Не, тя бе чужда на стаята. Не се вписваше повече в тази обстановка. Нито в каютата, нито на кораба. Нито в собственото си тяло.
Тя отвори гардероба и докосна с пръсти ръкавите на старателно подредените си рокли, които никога повече нямаше да облече. Както и пътната чанта върху поставката за куфари, която бе неин неразделен придружител на всяко едно пътуване и която никога повече нямаше да вземе в ръка. Щеше да ги остави на слизане от Султанът, както и всичко останало, което някога бе имало значение в живота ѝ — ключовете, личните документи, снимките, парите, радостта от живота, надеждата, бъдещето.
Лиза.
Юлия отиде в банята и подуши скъпия парфюм, който си бе купила специално за това пътуване и от чийто аромат сега ѝ ставаше лошо. Напарфюмира се с него. Да ти се повдига бе много по-приемливо, отколкото да припадаш и да скърбиш.
Погледна в огледалото и по някаква причина пред очите ѝ се появи тригодишната ѝ болна дъщеричка. Юлия трябваше да размени смяната си с една колежка, тъй като не можеше да прати Лиза в детската градина. Детето имаше четиресет градуса температура, сополиво носле и магарешка кашлица. С хрипкав глас, който звучеше пресипнало като на злата вещица Урсула, която Юлия винаги имитираше при четене, лежейки в леглото, Лиза я бе попитала: „Сега ще умра ли, мамо?“.
Юлия се бе засмяла и я бе погалила по влажната от потта косичка на челото: „Не, милото ми. Така бързо не се умира. Ще живееш още мнооого, мнооого дълго“.
Само още дванайсет години.
Юлия притисна силно ръце към челото, очите, бузите си. Толкова силно, че чак се появиха звезди. За известно време застина неподвижно. После си напълни чаша вода от чешмата. Приближи я към устните си, обаче не видя смисъл в това да я изпие и я изля в канала.
Едно от многото безсмислени действия, които оттук нататък щяха да се редуват в живота ѝ. Безполезни дейности: мислене, чувстване, дишане.
Трябва да се обадя на Макс.
За първи път се сети за бившия си съпруг, откакто Лиза…
Излезе от банята.
Някой бе оправил леглото. Върху възглавницата имаше малко блокче шоколад. По едно от всяка страна.
Две излишни блокчета.
Юлия потърси бележката, която Лиза ѝ бе оставила: „Съжалявам, мамо!“, но вече я нямаше на шкафчето. Вероятно я бе дала на Даниел. Не можеше да си спомни. Тя се опита да отвори междинната врата, ала от страната на Лиза все още бе заключено.
Може би така е по-добре.
Ако имаше ключ, щеше да влезе в каютата ѝ и да рови из нещата ѝ.
И какво щеше да промени това?
Тя знаеше какво се бе случило. Знаеше мотивите. Осъзна вината си.
Отвори вратата към балкона. Прохладен вятър разроши косите ѝ.
За тази част на Атлантическия океан водата бе учудващо спокойна и за разлика от днес на обед, абсолютно гладка. Най-големите вълни идваха от движението на самия кораб.
Вечерният въздух меко миришеше на сол и дизел. От горните балкони се чуваха смехове. В далечината се носеше шлагерна музика, която се смесваше с шумовете на морето. Според бордовата развлекателна програма имаше караоке следобед.
Защо? — мислеше си Юлия и блъскаше перилата, по които снощи се бе изкатерила. — Защо трябваше да ме спираш, Даниел?
Тя се приведе над перилата и се загледа надолу. Океанът отдавна не ѝ се струваше опасен. По-скоро приканващ. Дочу шепот в шума на вълните. Звучеше като собственото ѝ име. Примамващо!
Толкова бързо не се умира!
— Лиза? — искаше ѝ се да извика, ала гласът ѝ отказа.
Защо не настоях?
Защо не принудих Даниел да спре и да обърне кораба, за да можем да слезем?
Та аз знаех за видеото!
Обзета от ярост и самоомраза, тя се насочи към плексигласовата стена между балконите. Заудря с юмруци по нея. Блъсна я с крак. Веднъж. Втори път. На третия път ритна през нея. Без да я повреди. Имаше чувството, сякаш рита в празно пространство. Така се бе засилила, че за малко да се подхлъзне, не падна само защото успя да се хване за перилата.
Какво, по дяволите…?
Впери поглед във вратата в преградата, която кракът ѝ бе отворил. Приличаше на отворите за котки във входните врати, само дето през този отвор можеше да се промуши голямо куче. Или човек.
Пулсът ѝ се ускори. Тя се наведе надолу и погледна през отвора към балкона на Лиза. Косъмчетата на ръцете ѝ настръхнаха. Прозрението, което я осени, я наелектризира.