Един град, в който има всичко освен пазители на реда. Град, в който, когато набереш 112, идва румсървис, но не и полиция. Един град, в който още при първите стъпки на борда попадаш под юрисдикцията на някаква изостанала бананова република, под чийто флаг плава корабът.
Мартин мразеше Султанът, пасажерите му и екипажа. Ала преди всичко мразеше себе си.
Бе се заклел никога повече през живота си да не стъпи на круизен кораб. И най-вече на този. А едно-единствено обаждане на някаква пенсионерка, която дори не познаваше, го бе накарало да захвърли зад борда всичките си намерения.
Колко вярно! Той цинично се изсмя на себе си, а една възрастна двойка с наднормено тегло, с която се разминаха по стълбите, го изгледа странно.
Да хвърлиш зад борда!
По-добре не би могъл да се изрази.
Мартин стигна до палуба 12 и се загледа в табелката с номерата на каютите. За апартамент 1211 трябваше да мине от другата страна на борда. Прозя се. Въпреки или по-скоро заради това, че вчера зъболекарката го придума да му постави щифт, болките в зъба не го оставиха на мира цяла нощ освен по време на десетминутния му сън в самолета за Лондон.
В таксито от Хийтроу за Саутхемптън телефонът му скъса и последния нерв. Първо с него се опита да се свърже Крамер, после лично шефът, за да му изръмжи как си позволява без разрешение да отсъства от обсъждането на операцията и ако веднага не дойде в участъка, да си подготви документите за напускане.
— Освен това, задник такъв, обеща редовно да се обаждаш на доктора. Дяволското нещо, което се предполага, че редовно поглъщаш, може да доведе до церебрални пристъпи, въпреки че се съмнявам, че при теб въобще би имало някаква разлика.
От един момент нататък Мартин вече не прослушваше гласовата си поща. Не вярваше, че биха се отказали от него. Най-късно до следващата невъзможна мисия и този доклад в личното му досие щеше да бъде забравен. Или този път наистина бе сгазил лука, като си взе билет за полета до Султанът, без да уведоми шефа си и без молба за отпуск. И резервирайки апартамент на палуба 11, разположен върху сто и петдесет квадратни метра за две хиляди евро на нощ, включително бизнес класа обратен полет от Ню Йорк за Берлин.
В началото Мартин въобще нямаше намерение да се качва на кораба. Искаше единствено да разговаря с Герлинде Добковиц и да види предполагаемите ѝ „доказателства“. Ала ексцентричната възрастна дама отказа да напусне кораба заради него. Предната вечер, ровейки в нета, Мартин бе успял да открие, че във форумите на круизните кораби 78-годишната Герлинде Добковиц се смяташе за жива легенда. С пенсията си тя си бе осигурила на Султанът една от малкото доживотни каюти. И откакто преди осем години се бе качила на кораба, тя го напускаше само когато ремонтните дейности наложително изискваха това.
Следователно Мартин трябваше да се качи при нея на борда и понеже на кораба не допускаха без билети, той бе принуден да ангажира каюта. Апартаментът с веранда на кърмата бе единственият, който в момента бе на разположение онлайн, и така той трябваше да плати две хиляди евро за един двайсетминутен разговор. Всъщност пътуването бе така организирано, че да има поне два часа на разположение за този разговор, но таксиметровият шофьор се бе постарал да му покаже всяко едно задръстване в Южна Великобритания.
Все тая, цената нямаше да го докара до фалит. Заплатата, която получаваше, бе в границите на нормалното, но тъй като последните години почти не бе харчил от нея, сметката му така бе набъбнала, че преди два месеца за трийсет и осмия му рожден ден банката му бе изпратила поздравителна картичка. В този момент, с пръст на звънеца на апартамент 1211 той се почувства сякаш е прехвърлил петдесетте.