— Не искате да говорите за това, нали? — попита тя.
За какво да говоря? — помисли си той.
За това, че има майки, които насилват децата си? И деца, които въпреки всичко обичат родителите си?
Докато смъртта ги раздели.
— Нека позная — каза водещата разпита. — Истината, която сега ви е известна, е толкова чудовищна, че собственият ви живот ви е безразличен.
— И преди беше така.
— И това ли е причината?
— Причината за какво?
— Да скочите след Лиза.
Мартин затвори очи.
За един кратък момент отново усети удара от сблъсъка с водната повърхност от двайсет метра височина, при който си счупи крака. Елена му бе сложила шина с еластична превръзка, заради което сега куцаше.
Усещането бе сякаш скача във вряща тенджера, а пенестата вода, която го погълна, го набоде с хиляди иглички. Иглички от лед, които изсмукаха всяка жизнена сила от тялото му още щом Атлантика го пое в обятията си.
— Не съм мислил за това — отвърна Мартин. И ако все още бе включен към детектора, той щеше да регистрира, че говори истината. Мартин просто бе скочил. Рефлекс. Без да го обмисля.
Лиза пострада по-лошо. При падането във водата си бе счупила хълбока, а лявото ѝ рамо се бе извадило. За щастие, тъй като това я накара да крещи като набучена на шиш, когато главата ѝ се показа отново над водата. Гладката повърхност на морето и обстоятелството, че капитанът малко преди това бе спрял кораба, направиха възможно тяхното спасение.
— Вероятно ще получите отличие — каза доктор Клайн.
— Дано е някой медал, той поне може да се използва като подложка — измърмори Мартин. — Нищо особено не съм направил.
В мислите си той отново усети вкуса на солената вода, от която бе погълнал литри, които после изповръща.
— Избутали сте падналия парапет към Лиза, за да може да се задържи за него, докато дойдат спасителните лодки.
Доктор Клайн посегна към ръката на Мартин и я стисна. Той не знаеше дали този жест му беше неприятен, или трябваше да го зарадва.
— Не съм сигурен дали Лиза Щилер е щастлива от този факт — отвърна той и отдръпна ръката си.
Ако правилно го бяха информирали, в момента както Анук, така и Лиза се намираха в психиатрични заведения. Едната в Манхатън, другата в покрайнините на Берлин, където Юлия Щилер също получи професионална помощ, за да може да преодолее ужасяващите събития.
Мартин се надяваше лекарите да не затрупат децата с прекалено много въпроси и хапчета, но не всеки споделяше неговите предпочитания към телевизора и видеоигрите, когато ставаше въпрос травмирани и психичноболни хора да бъдат освободени от света на сенките, в който живееха.
— Мога ли вече да си тръгна? — попита той и стана.
Доктор Клайн кимна и извади телефон от един от джобовете си.
— Да, разбира се. Искате ли да ви извикам такси?
Мартин се насили да се усмихне и благодарейки, отказа.
Какъв адрес щеше да каже на таксиметровия шофьор? Той нямаше повече цели.
Глава 72
Четири седмици по-късно
Стрелката на скоростомера в черния ван бе като закована на сто и четиресет. Човек можеше да си помисли, че Крамер е включил темпомата, но Мартин знаеше, че шефът му смята подобни неща за „пенсионерски принадлежности“. През осемдесетте най-вероятно също се бе подигравал на сервоволаните и автоматика и ако някога е ходил на протест, то той е бил против задължителното слагане на колани.
— Какво ще кажеш за едно кафе? — попита Мартин, когато по магистралата подминаха табелата на Михендорф.
Пътуваха с колата, в която той последно висеше пред къщата на Прюга във Вестенд и си бе извадил зъб, заради който отдавна трябваше да е отишъл на лекар. Миловидната зъболекарка от спешното даже му бе пратила съобщение да не забрави да смени временната коронка. Но за това се искаше време. Пулсирането в челюстта се търпеше, а с три ибупрофена понякога можеше да спи дори по четири часа на денонощие. Болкоуспокояващите помагаха и за главата. Във всеки случай, откакто престана да взема ПЕП хапчетата, пристъпите, които на кораба се появяваха внезапно, станаха по-редки.
— Никакво кафе. Ще закъснеем — отсече Крамер, въпреки че имаха цели три часа до срещата им на паркинга на магистралата малко преди Йена.
Мартин се прозя и обърна китката си, за да може да види артерията. И татуировката. Роза с осемнайсет миниатюрни бодлички. Руска пандизчийска татуировка. Знак за това, че си навършил пълнолетие в затвора. Направиха му я преди десетина дни специално за тази мисия. Искаха да проучат една хърватска рокаджийска банда, която имаше намерение да превземе картела на берлинските охранители. Който контролираше входовете на клубовете и дискотеките, контролираше и дрогата. Доходен бизнес, за който постоянно се водеха войни. Хърватските гангстери планираха да елиминират няколко охранители идната седмица и Мартин трябваше да им се представи като наемен убиец.