Какво беше казал Дизел за Анук?
„Тестът ѝ за интелигентност в пети клас е бил 135. И е спечелила второ място на националното състезание по запаметяване.“
Седемдесет и осем плюс пет.
Здралефавелефей!
— Спри! — извика Мартин на Крамер, който тъкмо бе минал в дясната лента. — Искам да сляза!
— Тук?
— Веднага! — Мартин дръпна плъзгащата се врата от своята страна. Нахлу леден вятър. Той чу Крамер да псува, но колата забави ход, сви вдясно и накрая спря.
— Проваляш операцията! — изкрещя след него Крамер, ала Мартин отдавна бе скочил от вана. — Ако и сега отново изчезнеш без разрешение, тогава край, психар такъв!
Мартин се обърна и кимна.
Затича се по отсрещната страна на магистралата, за да намери някой, който да го откара възможно най-бързо обратно в Берлин…
78 + 5
… за да провери на спокойствие информацията в паметта на телефона си, където се криеха всички отговори.
Глава 73
Отне му четири часа, докато се прибере вкъщи. Трийсет минути, за да прехвърли върху лист срещата с Анук, която бе записал на своя смартфон. И след още два часа той почувства, че е напът да подреди пъзела.
Мартин седеше на нестабилната кухненска маса в непроветреното си старо жилище, от която първо трябваше да бутне на пода купчина с неплатени сметки, предупреждения и реклами, за да може да си осигури място за работа.
Пред него бяха телефонът му и два листа формат А4. На първия лист той бе записал въпросите, които бе поставил на Анук по време на второто си посещение в „Кухнята на ада“. На другия лист бяха отговорите на момичето, доколкото можеше да си ги спомни, тъй като Анук не ги произнасяше, а ги пишеше на компютъра, който сега бе във ФБР, както лаптопът и айпадът на Шала.
Върху левия лист — страницата с въпросите — Мартин бе нахвърлил следното:
1. Когато преди около два часа бях при теб заедно с доктор Бек, ти ми назова едно име, Анук. Можеш ли да си спомниш кое бе то?
2. Имаш ли въобще някаква представа къде точно се намираш?
3. На колко си години?
Мартин взе телефона си и още веднъж върна записа на решаващия момент. Още по време на прехвърлянето върху листа той имаше усещането, че нещо в поведението на Анук не се връзва дори да се вземеше предвид травмата ѝ. Сякаш отговорите ѝ следваха някаква непроницаема логика. Все едно слушаше някакъв непознат или таен език.
Като лефелския.
Мартин пусна още веднъж третия въпрос.
На колко си години?
На записа той чу сигнала за участие в тренировките на спасителните служби, който тогава бе игнорирал. После известно време не се чуваше нищо, докато той зададе четвъртия си въпрос.
Боже мой, кой ти е сторил това?
Мартин си спомни как бе открил кръглите белези от загасените цигари по корема на Анук. Сега вече знаеше, че са били причинени още преди отплаването от мъжете, на които Наоми е предлагала дъщеря си. Тогава обаче си мислеше, че са от евентуалния насилник, който все още се намира на кораба.
Според неговите записки въпрос №4 бе първият, на който Анук отговаря, като изписва името му на компютъра:
Мартин
Той отново посегна към страницата с въпросите.
4. Боже мой, кой ти е сторил това?
5. Но ти знаеш, че аз не съм лош човек, нали?
Естествено, Мартин не успя да чуе това на записа, но видя ясно Анук пред себе си — как напрегнато затвори очи и започна да брои нещо на пръсти. След това написа нещо, което той първоначално прие като математическа задача, после като указание към палубата с котвите: 11 + 3.
„Седемдесет и осем плюс пет“ — чу да казва Герлинде. С това тя го насочи към правилната следа.
Мартин грабна листа с въпросите. Трети въпрос:
На колко си години?
После записа отдолу третия отговор на Анук:
11 + 3
Останал без дъх, Мартин се отблъсна от масата и трескаво стана. Столът се прекатури.
Това е. Това е решението. Структурата.
Мартин усещаше, че е напът да отключи една тайна, на чието съществуване досега не бе обръщал особено внимание. Цялата тази лудост, която преживя на Султанът, не му остави време да анализира нещата.
И когато отново стъпи на сушата, мъката, която вътрешно го разяждаше, бе отклонила погледа му от най-същественото.
От истината!