— Какви?
Мартин се приближи към вратата и погледна през шпионката. Нищо не се виждаше.
— Пари. Аз съм наемна убийца. Работното ми място са корабите. Никъде другаде не бих могла да убивам по-бързо и по-сигурно и по-лесно да се освобождавам от трупа. А и накрая дружеството ми помага да заличавам престъпленията. По-добре от това няма накъде. Работя на дванайсет различни морски гиганта. Понякога като служител, понякога като пасажер. В последно време бях по-често на Султанът, понеже действително се бях влюбила в Даниел. Но за съжаление, това отмина, както би могъл да се досетиш.
Мартин имаше чувството, че сетивата му си играят с него, сякаш все още приемаше ПЕП хапчетата. Устата му бе суха. Стори му се, че дращещите шумове сега идваха от задния вход, през който бе влязъл.
— По интернет ли намираш клиентите си? — попита той Елена, докато се приближаваше към градинската врата.
— Да — потвърди тя. Гласът ѝ стана по-тих, ала кристално ясен, все едно бе в съседното помещение. — Тук вече поизлъгах. Идеята за туристическото бюро бе моя, а не на Шала. Това е гениална система, макар сега да трябва да варирам, но досега поръчителите ми просто плащаха круиза за онези, от които искаха да се отърват, а оттам нататък на кораба аз поемах грижата за посоченото лице.
Мартин се учудваше на словоохотливостта ѝ. Усещаше, че иска да спечели време, но за какво? Какво кроеше?
— За Наоми Ламар ми плати дядото на Анук, който бе разбрал за жестокостите ѝ.
— И те ангажира за двумесечното изтезание? — подхвърли Мартин. Трябваше да говори по-високо, за да го разбира Елена, която явно не се притесняваше, че той бе изчезнал от полезрението ѝ.
Той погледна през един страничен прозорец към градината. Едно безпризорно куче мина лениво покрай басейна. Може би то бе драскало по вратата?
— Дядото искаше преди Наоми да умре, да изпита на собственото си тяло това, което бе причинила на дъщеря си. Но това не бе моя работа. А на Шала. Нямам интерес към мъченията. Както казах, интересуват ме само парите.
— И кой ти плати да убиеш жена ми? — попита Мартин, връщайки се към телевизора.
— Никой — отвърна Елена. — Стана точно така, както го прочете. Шала случайно е заварила Надя, докато е искала да изнасили сина ти. Гледката е отворила старите рани, които майка ѝ навремето ѝ е причинила. Откачила е, като е видяла какво прави жена ти с Тими.
Мартин улови приглушени гласове като фон. Елена се обаждаше от обществено място. Вероятно бе в някое анонимно интернет кафене.
— Знаеш, че казвам истината, Мартин. Със сигурност си усетил признаците на изнасилване у сина си, нали?
Той не успя да отвърне. Очите му се напълниха със сълзи.
— Виждаш ли — продължи Елена, с което доказа, че можеше да го види. — Тогава Шала бе разпределена да чисти клиниката ми и с времето се сприятелихме. Научих за тежката ѝ съдба. Смъртта на Надя бе проява на свръхреакция от нейна страна, нещастен случай, ако мога така да се изразя. И когато се случи, тоест, когато е ударила Надя, тя се втурна в клиниката и ме помоли за помощ. Не знаеше какво да прави.
— Значи заедно с нея сте хвърлили жена ми зад борда и сте оставили кърпата с хлороформ.
— Точно така — потвърди Елена. — От този момент нататък Шала ми дължеше услуга, което аз използвах за наказанието на Наоми. Знаех какво удоволствие щеше да ѝ достави да поеме отмъщението.
— Анук е била през цялото време при теб?
— При Шала — отвърна Елена. — Тя ѝ направи скривалище в близост до синия шкаф, където Анук трябваше да остане, докато влезем в Осло.
Мартин никога не ги бе виждал, ала въпреки това в представата му светнаха флуоресциращите маркировки, които Анук е следвала в тъмнината на долната палуба с UV лампата си, когато е искала да се види с Шала, Елена или може би с майка си.
— Дядо ѝ има приятели в Норвегия, при които Анук трябваше да отиде.
Нещо изпиука във връзката, но гласът на Елена продължаваше да се чува добре.
— Искахме да я свалим от борда и Шала я заведе в гнездото, където тя трябваше да прекара последната нощ. — Елена звучеше дълбоко разкаяна. — За нещастие, през този ден Анук бе инатлива. Чувстваше се напълно подценена, нервна, превъртяла. Не искаше повече да седи затворена и успя да се изплъзне на Шала, въоръжена с любимото си плюшено мече и едно фенерче, с което искаше да отиде за последно при майка си.
— При което е попаднала в ръцете на капитана! — Мартин поклати глава.
От самото начало Бонхьофер действително е казвал истината. След като Анук е избягала от гнездото, камериерката е трябвало бързо да се снабди с хавлиени кърпи, за да може да има някакво оправдание за късния час, ако случайно се натъкне на трети човек в коридора. И за Герлинде е изглеждало така, сякаш камериерката случайно попада на момичето, а всъщност Анук е бягала от Шала.