— И сега се притесняваш, че дъщеря ти би могла да си отнеме живота тук, на кораба? — попита Даниел, след като тя свърши.
Юлия се надяваше той да се разсмее, както преди малко, докато я посрещаше. Да ѝ каже, че опасенията ѝ са безпочвени или нещо подобно, което да я успокои. Ала Даниел бе станал необичайно тих. Той духна чашата пред себе си и погали с палец логото на компанията — обградена с лаврови клонки мечка със стилизирана корона на главата.
— Не се притеснявай — каза най-накрая, странно потиснат.
— Но…
— Знам къде е Лиза — прекъсна той плахия ѝ опит за протест.
— Знаеш…?
Даниел кимна.
— Тя дойде да ме види. Искаше да бъде на мостика при потеглянето.
— Това означава, че тя…
— … е на сигурно място и в добри ръце, точно така. Оставих я под покровителството на управителката на хотела. В този момент тя лично има грижата Лиза да разгледа кораба.
— Ох. — Юлия издиша шумно и за миг облекчено затвори очи. Пулсът ѝ се ускори, ала този път заради огромния камък, който падна от сърцето ѝ. Тя благодари на Даниел, който изглеждаше така уморен.
— Лиза и самоубийство — поклати глава той с една тиха усмивка, сякаш повтаряше поантата на някакъв абсурден виц. Внезапно усмивката му замръзна. С тъжен поглед като на малко момче, което току-що разбира, че домашният му любимец е починал, Даниел промълви: — Може би е най-добре аз самият да скоча.
Юлия премигна. Обзе я нереалното чувство, че стои срещу напълно непознат човек.
— Какви ги говориш?
Даниел дишаше тежко.
— Затънал съм в огромни проблеми. В огромни проблеми.
Юлия потисна желанието си да погледне към часовника.
Бяха ли минали петте минути, или този път Даниел успя по-бързо да насочи темата към себе си?
Капитанът въздъхна, отмести чашата пред себе си и каза изтощено:
— По дяволите! Не бива с никого да говоря за това! Но в момента ти си единственият човек на този кораб, на когото мога да се доверя.
— Но какво е станало? — объркано попита Юлия.
— Не бива да казваш на никого. На борда имаме пасажер 23!
Глава 9
Мартин последва Герлинде Добковиц обратно в апартамента.
— Моля да ни извините — възрастната дама се обърна към стюарда и с намигване му посочи леглото. — Господин Шварц иска да ми покаже една нова поза от кама сутра.
— Разбира се — отвърна Грегор, без да му мигне окото, и се изправи от писалището.
Герлинде хвърли един поглед на Мартин, сякаш нейният стюард бе този, за чието душевно състояние трябваше човек да се притеснява.
— Той няма никакво чувство за хумор — извини се шепнешком тя, но все пак достатъчно високо, за да чуе и Грегор. — Но ми помага да завърша делото на живота си, нали?
— Радвам се, че съм ви от помощ, госпожо Добковиц!
— Да, да, а кокошките умират от кариес.
Герлинде завъртя очи и се заклатушка към един завинтен в пода глобус, чийто капак отвори и оттам извади бутилка яйчен ликьор, а цигарите си пъхна отново в джоба.
— Знам какво се говори за мен — продължи тя, след като Мартин отказа да пие каквото и да било. Той искаше отговори, не алкохол.
Герлинде си наля половин водна чаша и с наслада отпи.
— Хората мислят, че пилея по моретата наследството на съпруга ми. А всъщност аз бях човекът с парите в семейството. Строителната фирма бе моя. Приписах я на бедния кретен заради данъците. Знаете ли с какво мото рекламирахме строежа на пътища? — Тя се засмя преди поантата. — „Добковиц: Слагаме камъни на пътя ви!“
Мартин не реагира.
— Много интересно, но вие искахте да ми…
— И знаете ли защо наистина съм на борда? — Герлинде отпи още една глътка от лепкавата течност с цвят на гной, която Мартин за нищо на света не би преглътнал.
— Не за почивка. Не за да пропилея последните дни от живота си, преди да ме пъхнат в дървена пижама, а за да бачкам. — Тя махна с дясната си ръка във въздуха. — Грегор, кажете му над какво работя!
— Имам честта да ви помагам при писането на една книга. — Послушно отговори стюардът, който, изглежда, не знаеше какво да прави — дали да си тръгне, или да продължи с отговорите.
— И не каква да е книга! — Герлинде триумфално плесна с натруфените си с огромни пръстени ръце. — А трилър за потулените престъпления в открито море. Затова съм така добре информирана. Заради проучванията си. Имам навсякъде очи и уши и всяка нощ предприемам контролни обиколки. — Тя посочи инвалидната си количка. — Както и да е… Само заради това успях да го видя.
— Какво видяхте? — попита Мартин. Междувременно бе станал толкова нетърпелив, че му идеше да хване с две ръце набръчканата ѝ шия и да изтръска истината за мечето от нея.