Выбрать главу

Юлия отмести поглед от снимката:

— Изчезнали са?

Даниел кимна:

— Като всички други.

Други?

— Чакай малко! — Юлия го погледна скептично. — Искаш да ми кажеш, че на Султанът изчезват хора?

— Не само на Султанът — отвърна Даниел и тупна с пръст по масичката. — На всички круизни кораби. Това е чудовищен проблем, за който няма да намериш и една-единствена думичка в нито един каталог по света. Естествено, няма официална статистика, подобно нещо не трябва да става обществено достояние, но на последното изслушване пред щатския Конгрес индустрията трябваше да оповести истината. След дълго увъртане признахме за 177 безследно изчезнали пасажери за десет години.

177?

— Толкова много? И къде са отишли всички?

— Самоубийства — каза Даниел.

Пулсът ѝ се ускори. Имаше чувството, че ѝ е трудно да диша.

— Или поне това е официалното обяснение, но в повечето случаи действително е така. Довереният учител на Лиза има право — няма по-добро място за самоубийство от круизния кораб. Няма нужда от бръснарски ножчета, въжета, таблетки.

На Юлия ѝ се стегна гърлото.

Сега разбра ли защо трябва да слезете от този кораб?

— Един скок от перилата и готово. Няма трупове, няма свидетели. Перфектното място да си отнемеш живота. Незабелязано в открито море, най-добре посред нощ, няма как нещо да се провали. При почти шейсет метра височина те убива самият сблъсък с водата, а ако ли не… — Даниел направи болезнена гримаса. — … тогава приятно прекарване с витлото на кораба. И най-вече не трябва да се притесняваш за близките си, които при гледката на трупа ти биха могли да изпаднат в шок.

Юлия хвърли поглед на снимката на Наоми и Анук. Нещо в обясненията на Даниел куцаше.

— Искаш да ми кажеш, че майка и дъщеря са скочили заедно от борда?

— Не ръка за ръка, разбира се. В каютата намерихме напоен с хлороформ парцал. Вероятно госпожа Ламар първо е упоила дъщеря си и след като я е прехвърлила през перилата, е скочила и тя. Не за първи път се случва подобно нещо.

Юлия кимна. Спомни си един телевизионен репортаж за случаи, в които родители убиват първо децата си, а после и самите себе си. Изглежда, това се случваше толкова често, че в съдебната медицина имаше специален термин — „разширено самоубийство“. Тя се опита да си представи какво ли трябва да изпитва една майка, за да посегне на собствената си дъщеря, ала не успя.

— 177 самоубийства? — Юлия мислеше на глас, все още изумена от невероятно големия брой.

Даниел кимна:

— И това са случаите, които не успяваме да потулим. Повярвай ми, действителното число е по-голямо. Много по-голямо.

— Колко?

— Според нашите изчисления, от всички круизни кораби, които в момента кръстосват световния океан, средно по двайсет и трима души годишно изчезват зад борда.

Пасажер 23?

Сега ѝ стана ясно накъде биеше Даниел.

— Изчезнал е още един пасажер?

На борда имаме пасажер 23!

— Не. — Даниел поклати глава. — Това не е проблем. Тренирани сме да потулваме подобни неща.

Потулваме?

— Нека отгатна. Навремето едно подобно потулване почти ти струваше работата и здравето.

— Да — без заобикалки си призна той. — Ала този път кашата е много по-голяма. — Капитанът посочи снимката на миловидното момиче с леко щръкналите уши. — Анук Ламар изчезна преди осем седмици. Спряхме кораба, информирахме бреговата охрана, платихме осемстотин хиляди долара за едно напълно безсмислено търсене с лодки и самолети, обявихме я за мъртва, организирахме погребение с празен ковчег и бръкнахме дълбоко в касата, за да бъде отразена историята в медиите като самоубийство, а ние да архивираме случая в папките с документи.

Даниел извади още една снимка от черната папка. Юлия едва успя да познае момичето — толкова се бе състарило. Не физически, а душевно. Самоувереният израз на тъмните ѝ очи бе отстъпил пред една зловеща празнота. Погледът на Анук бе лишен от блясък, също като косата ѝ. Кожата ѝ бе мъртвешки бледа, сякаш не бе виждала слънце от цяла вечност.

— Кога е правена тази снимка? — попита със страх Юлия.

— Завчера. — Отчаяна усмивка заигра по устните на Даниел. — Правилно чу. Малката се появи завчера през нощта.

Глава 11

— В продължение на осем седмици е била изчезнала? — Мартин все още не можеше да го проумее. Естествено, той бе наясно, че изчезналите в открито море хора не бяха рядкост.