— Защо?
— Жената се трепе по осемдесет часа седмично за петстотин долара на месец, две трети от които отиват за семейството ѝ в Карачи.
— Значи компанията я е заплашила с уволнение?
Елена отново поклати глава:
— Напротив. Утроиха заплатата ѝ, ако три пъти на ден носи храна на Анук и почиства стаята ѝ. Ще бъде уволнена единствено ако разкаже на когото и да било за това. Ала при възможността за хиляда и петстотин долара за един-единствен месец работа тя по-скоро ще легне под преса за гладене, отколкото да се разприказва.
— Ами вие? Вас с какво са притиснали?
Елена вдигна ръка и показа годежния си пръстен. Той бе семпъл и подбран с вкус — от бяло злато, с малък диамант.
— Двамата с Даниел ще се женим през декември.
Виж ти! Тя си ляга с врага.
— Честито! — каза саркастично Мартин. Всъщност въпреки обстоятелствата, които ги събраха, тя му беше симпатична. — Значи правите всичко, което бъдещият ви съпруг поиска от вас?
— Правя всичко, за да му помогна.
— Включително и при отвличането на деца?
Тя отвори уста, реши обаче да не отвръща на коментара му, тъй като в момента минаваха покрай млада служителка. Камериерката им направи място, като застана зад помощната количка, и им хвърли кратък поглед през боядисаната си в черно коса.
Мартин се зачуди дали на снобски кораб като Султанът търпяха пиърсинги и дали гледащата засрамено в пода служителка не трябваше да сваля обецата на носа винаги, когато се качваше на горните палуби.
След като известно време повървяха мълчаливо един до друг, най-накрая спряха пред една плъзгаща се врата. След всичките разклонения, по които бяха минали, Мартин бе изгубил ориентация.
— Къде сме сега? — попита той.
Из повечето коридори срещаха служители в работно облекло от различни националности. Но откакто оставиха зад себе си стола на персонала, където на бюфетите се редяха предимно азиатци, наоколо опустя.
— На един круизен кораб има три нива — разясни Елена. — Едно за пасажерите, едно за екипажа и едно трето ниво, което нито една от двете групи не би посетила доброволно. — Тя извади картата от джоба на панталоните си и я плъзна по четеца на плъзгащата се врата. — Наричаме тази зона Кухнята на ада. Тук държим Анук.
Глава 17
— Кухнята на ада?
Плъзгащите врати се отвориха и Мартин влезе в един асансьор, който водеше към друга врата.
— Защо тази зона се избягва от всички?
— От суеверие. Това е карантинното отделение.
Лекарката излезе и Мартин я последва със смесени чувства.
— В случай че на борда има болен, носител на силно заразен вирус или на тежка бактериална инфекция, той се стационира тук, за да се избегне разпространяването на епидемия. След огъня избухването на епидемия е най-големият кошмар на борда на един пътнически кораб — обясни доктор Бек и изчака електрическите алуминиеви врати да се затворят зад тях.
— Изглежда ново — отбеляза Мартин, който не откри никакви следи от износване по стените от благородна стомана, както и никакви копчета, които да задвижат асансьора.
— И действително е ново. Кухнята на ада досега не е била използвана. В една реална ситуация би била крайно непрактична. Действително има още един товарен асансьор, с който могат да се транспортират легла, но не бих подложила някой смъртно болен и на този начин на придвижване. Също така се носи слух, че компанията извършва тук опити с хора. — Тя се засмя. — С непокорни служители или с пасажери, които не са си платили сметките. Глупости, разбира се, но персоналът избягва „Кухнята на ада“ така, както вегетарианец щанда с месото. Говори се, че чистачите си предлагали един на друг пари, за да не чистят тук.
Срещуположните врати на асансьора се отвориха със съскане и те слязоха на същото ниво. Слисан, Мартин осъзна, че това не е асансьор, а шлюз.
— В случай на сериозна опасност нивото се затваря херметически. Притежава собствена вентилационна и водна система и независимо електрическо захранване. И ние, двамата хубавци, ще трябва да носим защитни костюми.
Те прекосиха едно преддверие с тумбеста рецепция, зад която обаче не чакаха никакви пациенти. Зад следващата врата от плексиглас той изненадващо се натъкна на мек килим, какъвто имаше в каютата му. Въобще малката преходна стая с двете кожени кресла и гардероба изглеждаше луксозно. Също и вратата, пред която стояха в момента, беше идентична с тези на пасажерските каюти, само дето шпионката гледаше в друга посока.