— Казвам се Анук Ламар.
— Анук? На френски това е умалителното на Ана, нали?
Момичето се усмихна.
— Вие знаете това?
— Аз знам много неща.
— Ах, така ли? А знаете ли защо седя тук? — Дръзкият ѝ глас прозвуча високо, тъй като трябваше да надвиква вятъра.
— Рисуваш морето — отвърна Доктора.
Тя притисна блока към гърдите си и се усмихна.
— Това не беше трудно. Какво още знаете?
— Това, че нямаш работа тук и отдавна би трябвало да си в леглото. Къде всъщност са родители ти?
Тя въздъхна.
— Баща ми вече не е между живите. А къде е майка ми, не знам. Вечерно време тя често ме оставя сама в каютата.
— И тогава ти е скучно, нали?
Тя кимна.
— Връща се винаги късно и вони. — Гласът ѝ се сниши. — На дим. На алкохол. И хърка.
Доктора се разсмя.
— Така правим възрастните понякога. — Трябва мен да ме чуеш. Посочи към блока ѝ. — А днес въобще успя ли да рисуваш?
— Нее — поклати тя глава. — Вчера имаше прекрасни звезди. Но днес всичко е тъмно.
— И студено — съгласи се той. — Как мислиш? Да отидем ли да потърсим майка ти?
Анук сви рамене. Не изглеждаше особено ентусиазирана, но отвърна:
— Добре. Защо не?
Тя успя да се изправи, без да си помага с ръцете.
— Понякога е в казиното.
— О, нещата се нареждат!
— Как така?
— Защото знам един пряк път дотам — усмихвайки се, отвърна Доктора.
Хвърли един последен поглед от перилата към морето, което на това място бе толкова дълбоко, че кракът на атлета най-вероятно още не бе достигнал дъното, после хвана момичето за ръка и я поведе към стълбите, по които току-що бе дошъл.
Глава 1
Берлин
Къщата, в която трябваше да се проведе убийственото парти, бе досущ като тази, за която преди време си бяха мечтали. Отдалечена от останалите постройки, с червен покрив и огромна градина зад ограда от палисандрово дърво. През уикендите щяха да си правят барбекю, а през лятото щяха да сложат надуваем басейн на тревата. Той щеше да кани приятели, с които да си разказват разни истории за работата, за чудатостите на колегите или просто да си лежат на шезлонгите под чадърите и да наблюдават как играят децата.
Двамата с Надя бяха разглеждали една такава къща, тогава Тими тъкмо бе тръгнал на училище. Четири стаи, две бани, една камина. С кремава мазилка и зелени капаци на прозорците. Съвсем наблизо, на границата между Вестенд и Шпандау, на пет минути с колело до основното училище, където по това време Надя преподаваше. На хвърлей разстояние от спортното игрище, където синът му щеше да играе футбол или тенис. Или каквото и да е там.
Тогава те не можеха да си позволят онази къща. А днес нямаше никого, с когото да се премести където и да било. Надя и Тими бяха мъртви.
А дванайсетгодишното момче в къщата, която току-що бяха поставили под наблюдение и която принадлежеше на някой си Детлев Прюга, също нямаше да е сред живите, ако продължаваха да се бавят отвън, във вана.
— Излизам — обяви Мартин Шварц.
Той седеше отзад, в затворената част на вана, и хвърли спринцовката, чието млечно съдържание си бе инжектирал току-що, в кофата за боклук. После се отдръпна от монитора, на чийто екран се виждаше фасадата на наблюдавания обект. Лицето му се отрази в затъмнените прозорци на вана.
Изглеждам като наркоман в абстиненция, помисли си Мартин. Но това беше обида за всеки наркоман.
През последните години бе отслабнал повече от това, което се смяташе за здравословно. Само носът му си бе останал дебел както някога. Огромен патладжан, с който природата поколения наред бе отличавала мъжете от неговия род и който починалата му жена смяташе за секси, което пък той приемаше за безспорно доказателство, че любовта действително заслепява. Както и да е — големият нос му придаваше едно добродушно, будещо доверие изражение. По улиците често му кимаха непознати, бебчетата му се усмихваха, когато се навеждаше над количките им (вероятно го мислеха за клоун!), а жените съвсем открито — дори понякога в присъствието на мъжете си — флиртуваха с него.
Е, днес със сигурност нямаше да го направят, не и докато бе в тези дрехи. Тесният черен кожен костюм, в който се бе напъхал, издаваше неприятни скърцащи звуци дори само при дишане. Докато пристъпваше към вратата на вана, звукът сякаш идваше от огромен завързан балон.
— Спри! Почакай! — извика Армин Крамер, който ръководеше операцията и от часове седеше срещу него на масата с компютрите.
— Какво да чакам?