Как може да съм толкова тъп? — помисли си той и в следващия момент инстинктивно прескочи леглото, насочвайки се към балкона. Но бе твърде бавен.
Нито един тийнейджър не пътува по круизи сам!
Свързващата врата се отвори и той нямаше възможност да се скрие на балкона, ако не искаше да бъде хванат от чистачката, която в този миг влезе в стаята и…
… беше пияна?
Тиаго изпълзя на четири крака зад високото легло, като наблюдаваше отражението на случващото се в огледалото, което се намираше до телевизора, над леглото. Действително, първата мисъл, която му мина през ума, когато видя как камериерката с бяла престилка и старомодна шапчица залита в стаята, бе, че е пияна. Тогава видя двамата мъже след нея, съзря юмрука, който я блъсна в гърба, поради което младата жена изгуби равновесие и при падането удари главата си в отворената от него врата на шкафа.
Глава 19
Каютата на Анук напомни на Мартин за родилните зали в модерните клиники, където всичко, което можеше да напомни на пациента за болница или болести, бе заменено със светла мебелировка, възможно най-близко до всекидневието. Подът бе от ламинат, но благодарение на шарката си би могъл да бъде объркан с истински паркет. Стените имаха цвета на добре разбито лате макиато и вместо на обичайните за болниците дървени столове посетителите можеха да седнат на кожени дивани в пясъчен оттенък. Малки лампички по тавана потапяха каютата в мека пастелна светлина.
На целия този фон болничното легло създаваше впечатление, сякаш по погрешка бе натикано в петзвездна хотелска стая, като стоеше съвсем не на място тук, въпреки нишата в стената с многобройните контакти за медицински уреди, тръбички за кислород, телефон, както и едно червено копче за спешни случаи на ръка разстояние от единайсетгодишната пациентка.
Анук Ламар седеше в средата на леглото със свити колене и изглежда, не отчете факта, че вече не е сама. Носеше обикновена, завързана на гърба нощница и бели памучни чорапи. Дори и след като Мартин и Елена влязоха, позицията на тялото ѝ не се промени. Главата ѝ бе наклонена надясно, в посока външната страна на кораба, където се намираше малък люк, обрамчен от бледожълти завеси. От време на време вълните го пръскаха и се получаваше ефект на перална машина, характерен за каютите над ватерлинията. Мартин се съмняваше, че Анук забелязва капчиците по стъклото или каквото и да било друго. Не беше нужно да я погледне в лицето, за да разбере, че е потънала в себе си и погледът ѝ преминава през всичко, което я заобикаля, докато със стоическа равномерност драскаше дясната си ръка.
Самото ѝ присъствие изпълваше стаята с такава потискаща безнадеждност, толкова осезаема, сякаш можеше да се докосне с ръка. Понякога на Мартин му се искаше да бе имал по-малко опит, да не бе надниквал толкова често в празни души, за да знае, че на целия свят няма нито скалпел, нито химиотерапия, с които ракоподобното образувание, което се бе загнездило като тумор в душата ѝ след ада, през който бе преминала, да можеше да бъде напълно отстранено. При подобни случаи психолозите и лекарите бяха като техници в Чернобил или Фукушима. Те никога не можеха напълно да отстранят проблема, а най-много да смекчат последиците от катастрофата.
— Здравей, Анук! Надявам се, че не те притесняваме! — Мартин поздрави единайсетгодишното момиче на родния ѝ английски език. — Името ми е доктор Шварц — представи се той и забеляза как Елена го погледна смаяно.
Явно Бонхьофер не ѝ бе показал документите по делото, иначе тя щеше да знае, че той притежава докторска титла, на която не държеше особено. Това, че днес я използва, бе изключение. Надяваше се Анук по-лесно да приеме присъствието на втори лекар, отколкото на разследващ психолог, който иска да се рови в миналото ѝ.
— Няма отново да те преглеждаме — каза той. — Не се притеснявай!
Анук не реагира. Никаква промяна нито в държанието ѝ, нито в мимиката или жестовете. Само драскането ѝ стана по-силно.
— Постоянно прави това — прошепна Елена.
— Трябва да говорим високо — каза любезно, но твърдо Мартин. — И на английски.
Ако предположенията му бяха правилни, Анук бе напът да се капсулира в собствения си свят и този процес на изолация се засилваше, когато в присъствието на човек, претърпял травма, се държиш така, сякаш той отсъства. Мартин знаеше това от един друг душевно разбит човек, с когото си имаше работа от много, много години.
Знаеше го от самия себе си.