Тиаго не разбра кой го блъсна първи и чий удар се погрижи при падането да повлече и телевизора със себе си. Това беше, помисли си, когато видя заплашителния юмрук над главата си. Очакваше да чуе чупене на зъби и изпукване на челюст, ала нищо подобно не се случи. Вместо това юмрукът изчезна от полезрението му и някъде наблизо се чу женски глас, който извика на немски:
— Лиза, тук ли си?
Тиаго бързо отмести телевизора от себе си и се изправи.
— Тръгвай — каза Шала, която все още не можеше да стане.
Кръвта се стичаше по брадичката ѝ, все още плачеше, но лицето ѝ бавно възвръщаше нормалния си цвят. Тя погледна към междинната врата, която отново се бе затворила от движението на кораба и чиято дръжка бавно се завърташе.
— Може ли да вляза, Лиза? — попита жената зад вратата и почука.
Тиаго разполагаше само с няколко секунди, за да последва примера на двамата мъже от екипажа и да изчезне. Той прескочи Шала и се втурна към вратата, която отново щеше да се затвори. Дръпна я, на бегом излезе в коридора, като не обърна внимание на виковете зад гърба си. Беше майката на Лиза, която крещеше след него:
— Стоп! Спри!
Той се втурна наляво по късата безлюдна отсечка надолу по коридора, зави на следващите стълби, като, без да се замисля, се затича шест етажа нагоре до палуба 11, където излезе на открито и се присъедини към групичка смеещи се пасажери, застанали в полукръг за снимка.
— Извинете — измърмори той на мъжа с наднормено тегло, който държеше камерата. Огледа се. Бе малко след девет и половина, повечето гости бяха все още по бюфетите за закуски или на палуба 15 си търсеха място на слънце, което днес изпитваше затруднения да пробие през облаците.
Пред него един стюард почистваше пейките, зад него рисуваха върху стената под комина. Нямаше и следа от двамата ненормалници, както и от майката. Въпреки това пулсът му не се успокояваше.
В какво се забърках?, запита се Тиаго.
Само допреди пет минути той бе един дребен престъпник, който с известен чар и безобидни джебчийски трикове си осигуряваше безгрижен живот. Сега по петите му бяха двама луди, които тикаха парчета стъкла в гърлата на жертвите си и нямаха никакви скрупули да ги наблюдават как се задушават. Мъже, които го бяха заплашили със смърт, защото бе станал свидетел на изнудване, което не проумяваше, и бе научил тайна, която не разбираше. Тиаго се облегна на перилата и се загледа в развълнуваното море. Скупчиха се тъмни облаци, което в този момент му се стори като мрачно предзнаменование.
Ами сега? Какво да правя?
Трескаво се замисли как през следващите пет дни щеше да успее да се крие от двамата мъже, за които нищо не знаеше. Дори кои са и къде работеха. И в кое кътче на кораба обсъждаха как най-лесно да го отстранят от пътя си.
Защо се случваше винаги така?
На Тиаго му бе ясно, че самоличността му няма да продължи да е тайна за офицера до момента, в който той провереше в бордовия компютър. Всеки гост на кораба бе със снимка в списъка с пасажери, а броят на младите тъмнокоси латиноси под трийсет години никак не беше голям. Той опипа панталона си, търсейки ключа за каютата си не съвсем сигурен колко време още би могъл да се чувства в безопасност в нея. В този момент неочаквано се натъкна не един предмет в задния си джоб.
Пликът.
От трезора на Лиза Щилер.
Без да се усети, Тиаго го бе прибрал в бързината.
Глава 23
Този път, за да отмине, на пристъпа му трябваха над един час, два аспирина и три ибупрофена.
Мартин все още имаше чувството, че в главата му се е скрила остатъчна болка като тлеещ огън в някой заден ъгъл, който само дебне отново да лумне. Кожата на голата му глава бе опъната като след слънчево изгаряне, а устата му бе пресъхнала.
Проклети хапчета!
Тъкмо пресичаше централното фоайе, когато осъзна, че всъщност телефонът му бе звънял през цялото време така натрапчиво. Стандартната му мелодия бе китарен акорд, затова не бе обърнал внимание на футуристичните звуци, които се разнасяха от джоба на панталона му.
В Атлантическия океан, отдалечени на стотици морски мили от бреговете на Европа, мобилната мрежа невинаги имаше покритие, за разлика от бордовия безжичен интернет, което означаваше, че някой искаше да се свърже с него по скайпа.
Той спря до стъклените асансьори в края на заобиколената с колони покрита галерия, която се извисяваше четири етажа, и погледна телефона си. Действително. Разговор по скайп. На дисплея имаше снимка на Саддам Хюсейн. За Мартин не беше трудно да идентифицира кой го търси. Познаваше само един човек, който смяташе за забавно всяка седмица да сменя профилната си снимка със снимки на различни диктатори. С думите: „Сега не мога“, той прие разговора.