Или поне толкова добре, колкото може да бъде едно безпризорно дете, което отново се намира в дом, след като е било изтръгнато от хватката на перверзни откачалки. Шварц изчака, докато не чу заповедта на Прюга — да му го напъха във всички дупки. Камерата в шевовете на коженото му яке улови пълните с очакване погледи на всички гости, към които се бе завъртял, преди да каже: „Тостер!“ — уговорената парола за спецчастите. Заедно с привидно положителния тест за СПИН и видеото от камерата на Прюга те имаха достатъчно доказателствен материал, за да вкарат свинете за дълго зад решетките.
— С малко късмет даже и за две години и половина — изкряка Крамер, докато го водеше към Вирхов2, където веднъж вече бе получавал ПЕП медикаменти — три хапчета дневно в продължение на пет седмици.
Крамер се бе погрижил за медицинските документи, тъй като Мартин сам бе пожелал да отиде в стоматологичната клиника, където след около два часа чакане бе дошъл неговият ред.
— Съжалявам — извини се зъболекарката.
Тя имаше фино лице с малко големи уши и миловидни лунички по носа. В един друг живот Шварц щеше да се замисли дали да не ѝ поиска телефонния номер, което, разбира се, нямаше да направи, понеже бе женен. Това бе проблемът с живота. Човек никога не улучваше момента. Или срещаш хубава жена, ала имаш халка на пръста си, или вече нямаш халка, но всяка хубава жена ти напомня за онази, която си изгубил.
— Казаха ми, че сте се самонаранили по време на служба. Били сте просто…
— Чалнат? — Шварц довърши изречението, което зъболекарката не посмя да изрече на глас.
— Да. Не знаех, че…
— Няма нищо. Просто извадете това, което е останало, и зашийте всичко.
Доктор Фендрих поклати глава.
— Не е толкова просто. Сигурно ще искате да ви поставим щифт…
— Не. — Шварц вдигна отбранително ръка.
— Едва ли ви е безразлично…
— Само ако знаехте колко ми е безразлично всичко — каза приглушено той. В този момент телефонът в джоба на панталона му звънна. — Момент, моля.
Трябваше да се извърти странично, за да може да извади телефона от задния си джоб. Който и да го търсеше, звънеше от скрит номер.
— Слушайте, отвън чакат още толкова много пациенти… — започна зъболекарката поредното недовършено изречение и се врътна ядосано, когато видя, че Шварц не обръща внимание на думите ѝ.
— Да? — Не последва отговор. Само силно жужене, което му напомняше за старите модеми и за една реклама от деветдесетте. — Ало?
Чу ехото на собствения си глас и бе почти готов да затвори, когато нещо изтропа, сякаш някой почукваше по стъклена плоча. После жуженето утихна, нещо изпука два пъти и изведнъж се чу ясно:
— Ало! Името ми е Герлинде Добковиц. С господин Мартин Шварц ли имам честта да разговарям?
Шокиран, Мартин запремига. Хората, които звъняха на този номер, нямаха причина да питат за името му. Бе дал на малцина личния си таен номер и разбира се, те много добре знаеха как се казва.
— Ало! Господин Шварц?
Непознатият глас по телефона имаше виенски акцент и принадлежеше или на възрастна дама, или на някоя млада, но с тежък алкохолен проблем. Шварц заложи на първото най-вече заради старинното малко име и старомодния начин на изразяване.
— Откъде имате номера ми? — поиска да узнае той.
Дори и дамата да работеше в телефонната компания, което не му се вярваше, нямаше да се обърне към него с истинското му име, а с Петер Пакс, псевдонима, под който той преди години бе взел номера. Впрочем любимото му кодово име, понеже му напомняше за Питър Пан.
— Да речем, че съм много добра в издирванията — отвърна дамата.
— Какво искате от мен?
— Ще ви обясня веднага щом се видим. — Герлинде Добковиц дрезгаво се изкашля. — Трябва да се качите на борда възможно най-бързо.
— На борда? За какво говорите?
Шварц забеляза как зъболекарката, която в този момент нареждаше инструментите си на една помощна масичка, го погледна въпросително.
— За Султанът на моретата — отвърна възрастната дама. — В момента плаваме през Ламанша, на един ден път от Хамбург в посока Саутхемптън. Трябва да пристигнете възможно най-бързо.
Шварц изтръпна. Бе запазил самообладание, докато стоеше пред Прюга. Остана спокоен и докато се пробождаше с иглата на СПИН теста в коридора на къщата му, дори и когато на втората чертичка ѝ отне малко повече от въпросните три минути, за да се появи. Беше спокоен и при вида на голото момче върху люлката, а огнеупорните врати се затваряха зад него. Ала сега пулсът му се изстреля до небесата, а раната в устата му затуптя в такт със сърцето.