— Ало? Господин Шварц? Нали корабът ви е известен? — попита Герлинде.
— Да.
Със сигурност. Разбира се, че му беше известен. Това бе същият круизен кораб, на който преди пет години едва през третата нощ от трансатлантическото им плаване жена му се бе покачила на перилата на каютата им и се бе хвърлила в петдесетметровите дълбини. Малко след като бе поставила напоена с хлороформ кърпа върху лицето на спящия Тими и го бе изхвърлила зад борда.
Глава 3
Саутхемптън
17 часа по-късно
Наоми обичаше трилърите. Колкото по-кървави, толкова по-добре. За круиза с луксозния лайнер бе довлякла на борда на Султанът на моретата цял вагон с книги — така и не успя да свикне с модерните електронни четци — и в добри дни прочиташе почти по една книга на ден в зависимост от това колко е голяма. Или колко кървава.
Понякога не бе сигурна кой е по-големият маниак — авторът, който бе написал този откачен боклук, или тя, която даваше пари, за да се настани удобно край басейна в компанията на убийци с брадви и психопати, на една ръка разстояние от привлекателните сервитьори, които между отделните глави ѝ поднасяха — според това кое време на деня е — кафе, питие или коктейл.
По време на седемгодишния ѝ брак, преди дядо Боже да реши, че една урна на камината ѝ пасва по-добре, отколкото халка на пръста, веднъж мъжът ѝ бе отбелязал, че се пита защо има възрастови ограничения за филми и компютърни игри, но не и за книги.
Колко беше прав само!
Имаше сцени, които бе чела преди години и оттогава не ѝ излизаха от ума колкото и да ѝ се искаше. Като например онази от „Седмата смърт“, в която Джо тръпне в очакване на необуздано секс изживяване със своето завоевание в парка, а вместо това изтрещялата женска му откъсва единия тестис с клещи.
Тя потрепери.
Според това описание човек би трябвало да сметне автора за пълен перверзник, ала книгата имаше огромен успех, а самият автор — Пол Клев, с когото се бе запознала на един фестивал на криминалетата, бе чаровен, добре изглеждащ и забавен. Весел, като по-голямата част от книгата.
Не можеше да се направи и сравнение с „Ханибал“ на Томас Харис, където ѝ прилоша, когато доктор Лектър изсърба с лъжица мозъка на противника си направо от отворения му череп, докато онзи беше жив. А книгата беше оценена с пет звезди от почти седемстотин читатели!
Откачено!
Почти толкова откачено, колкото и историята за една трийсет и осем годишна жена, чийто похитител я държи в кладенец и един ден ѝ спуска кофа с купа ориз. Върху купата има изписани две думи, които жената — завършила биология — едва може да прочете на оскъдната светлина: Spirometra mansoni. Латинското наименование на паразит, който се среща основно в Югоизточна Азия и от който се развиват полупрозрачни набраздени плоски червеи, широки колкото връзки за обувки и до трийсет сантиметра дълги. Те се загнездват под мозъчната кора или зад окото, както е в случая с жената, чийто глад в един момент става така непоносим, че накрая тя е принудена да изяде заразения ориз, за да не умре от глад.
Тъп боклук! Всъщност как се казваше книгата?
Тя се замисли за библиотеката си у дома в зимната градина, където авторите бяха подредени по азбучен ред, но не си спомни. Но как бе възможно? Не беше толкова отдавна, че… ах, ето че си спомни! В мига, в който болката я изтръгна от моментния сън и я тласна отново в реалността, Наоми Ламар знаеше: това не бе книга.
А собственият ѝ живот.
Някъде върху Султанът на моретата.
И мъките ѝ далеч не бяха приключили.
Глава 4
Докато се изкачваше с раница на рамо по стълбите на Султанът, Мартин Шварц се почувства зле. Мразеше този кораб, ненатрапчивите пастелни тонове на стените, мебелите от махагон и тик и меките килими, по които човек стъпваше като по трева. Мразеше смешните униформи на служителите, каквито носеха дори и чистачите, сякаш работеха към военноморските сили, а не на панаира на масовия туризъм. Мразеше изискания ванилов аромат, който климатичната инсталация разпръскваше; мразеше еуфорията в очите на пасажерите, с които бе дошъл на борда. Жени, мъже, деца, семейства. Те се радваха на седемте нощи, които щяха да прекарат в пълен лукс, на 24-часовия ол инклузив бюфет, на изпълнените с релакс дни, прекарани на палубата или в огромния спа център с фитнес, разположен на две хиляди квадратни метра площ. Те планираха да посетят най-модерния музикален театър на моретата и да пият коктейли в единайсетте бара, които бяха пръснати из седемнайсетте палуби на Султанът. Искаха децата им да посетят пиратския клуб, да се покатерят на най-дългата водна пързалка, която някога е била построявана на кораб, да хвърлят парите си в казиното или да ги похарчат в мола, който бе оформен в стил италианска пиаца. Може би някои се качваха на кораба със смесени чувства — като в самолет, притеснени дали техниката, която им е осигурена, ще ги превози невредими от точка А до точка Б. На нито един обаче от почти три хилядите пасажери, в това Мартин бе сигурен, не му бе минало през ума, че през следващите дни ще живеят в едно малко градче, в което ще се сблъскат хиляди хора от различни култури и прослойки, като се започне от работещите за два долара на час в пералното помещение долу и се стигне до милионерите, излегнати на защитените от вятъра шезлонги на горната палуба.