… не я изпусна.
Наоми бе лека, болезнено измършавяла, ала ръката ѝ бе влажна. Мокра. Хлъзгава. Мартин имаше чувството, че държи сапунено въже. Колкото по-здраво стискаше ръката ѝ, толкова повече тя се изплъзваше от пръстите му. И това го вбесяваше.
Не минах през всичките тези гадости…
С мощен тласък, който почувства до чак до мозъка на костите си…
… за да се проваля…
… той изтегли майката до себе си…
… точно накрая!
… над ръба на синия шкаф. Върху пода на площадката. До казана. В безопасност.
Успях!
Изтощен до смърт, той се свлече на пода. Опита се едновременно да вдиша и издиша, което неминуемо доведе до пристъп на кашлица, ала се чувстваше добре.
Погледна към Наоми. Радостта от срещата ѝ вля повече сили, отколкото на него, и тя успя да се съвземе и да разтвори ръце към дъщеря си, която не по-малко залитайки се приближаваше към нея.
Удовлетворен, Мартин затвори очи. Макар и да не бе собственият му син, нито пък дете, което е спасил, все пак бе успял да изтръгне от смъртта една майка, да събере едно семейство и — да подари усмивка на Анук.
И се случи така, че лежейки на поклащащия се, миришещ на боклук и морска сол под до синия шкаф, за първи път от много, много време насам бе щастлив.
Макар и за съвсем кратко.
Колкото траеше усмивката върху лицето на Анук, с която бе пристъпила към Наоми и която отново бе изчезнала, когато удари майка си в гърдите. Бързо, не особено силно дори за едно единайсетгодишно момиче, по въпреки това достатъчно, за да изгуби Наоми равновесие и заднишком да падне в синия шкаф. Във водата.
Глава 61
Времето минаваше и на Бонхьофер му идваше до гуша. На това плаване бе пребит от параноично ченге, любимата му кръщелница се бе самоубила, за което бившата съпруга на най-добрия му приятел го държеше отговорен, а в патологията в една от хладилните камери, които по предписание поддържаха заради многото пенсионери, лежеше един от офицерите му с простреляна глава. И с това веригата от налудничави инциденти още не бе прекъсната.
— Не можете ли да насочите оръжието си другаде? — Капитанът гневно нахока мъжа, който се бе представил като Тиаго Алварез.
Бе го избутал обратно в каютата му с револвер в ръка и Даниел бе принуден да седне зад бюрото си, а тъмнокосият латинос обикаляше като тигър в клетка. С оръжие, перманентно насочено към гърдите му.
— Добре, седя тук вече почти от… — Бонхьофер погледна часовника си — … двайсет минути и досега не сте ми казали каква е целта на вашето нападение.
Междувременно Тиаго бе разказал какво ли не. Заля го с водопад от думи и се оказа колкото объркан, толкова и наплашен. Сега Бонхьофер бе наясно, че той само „по погрешка“, каквото и да означаваше това, е присъствал на скандал между офицер и камериерка и после е бил гонен от същия офицер, който според описанието се оказа Вайт Йеспер.
— И сега искате да ме убиете така, както сте убили него? — попита той Тиаго.
— Не съм убил този човек — отвърна мургавият аржентинец, комуто струваше усилие да се овладее. — Той бе този, който натика оръжието в устата ми.
— И в последния момент е размислил и е решил по-добре сам да си тегли куршума. — Бонхьофер се изсмя. Очевидно имаше работа с душевноболен. Вероятно с човека, отвлякъл Анук?
Питаше се дали въобще револверът в ръцете му функционираше. Частта зад барабана изглеждаше някак си пукната, освен това спусъкът явно липсваше.
— Вие ли отвлякохте момичето? — попита го капитанът направо. Вероятно Вайт го беше спипал. При тези обстоятелства имаше смисъл да го премахне от пътя си.
Но какво, по дяволите, иска от мен?
Макар престъпленията да не се изписваха по челата на престъпниците, Бонхьофер се съмняваше, че пред себе си има перверзен изнасилвач. От друга страна, аржентинецът бе успял да внесе оръжие въпреки контролата и вероятно бе убил офицера.
— Никому нищо лошо не съм направил — протестираше Тиаго. — Аз щях да бъда убит. Аз съм този, който се нуждае от защита!
Бонхьофер горчиво се засмя.
— Може би трябва да повторите това, без да размахвате револвера наоколо.
Телефонът в джоба му звънна, ала преди да успее да се обади, Тиаго му заповяда да го остави на масата.
— Слушайте, трябва да отида на мостика — излъга Бонхьофер. — Не разполагате с много време, за да изложите исканията си. Скоро ще имат нужда от мен.