— Лъжеш! — Лиза потупа с пръст челото си.
— Не. Това е самата истина, миличка. Без да знам какво се случва между вас, осъзнах, че Том…
— Не произнасяй повече името му!
— … не е правилният мъж за мен.
— Ха! — Лиза презрително се изплю към нея. Сега потта блестеше и по веждите ѝ. — Значи ти се смяташ за нещо по-добро? Значи за теб той е боклук?
Юлия затвори очи. Въртяха се в кръг. Със същия успех можеше да помоли морето да не шуми повече. Обзе я ярост. Не спрямо Лиза, която видимо бе изгубила разсъдъка си и спешно се нуждаеше от професионална помощ, а спрямо Том, който бе злоупотребил с позицията си на доверен учител, бе наранил чувствителната душа на един тийнейджър, а нея самата бе мамил. Необузданата ѝ ярост така ескалира, че Юлия изгуби контрол над думите си.
— Е, добре. Виновна съм! — кресна на Лиза. — Отнех ти Том. Заслужих си да ме накараш да изживея най-ужасните страхове в живота си. Но всичко това няма да ти върне този противен боклук, който само те е използвал…
— Аааааааааааааааа…
Скачайки като обезумяла с боен вик на устата, Лиза замахна с отвертката.
Глава 69
— Моля, умолявам ви! Може би все още не е прекалено късно! — Бонхьофер бе протегнал ръце, сякаш Тиаго бе бог, когото моли да чуе молитвите му. — Ако е вярно това, което Лиза е написала, то момичето все още се намира на кораба. Възможно е точно в този момент да изпълнява последната част от плана.
Тиаго, който от двайсет минути стоеше непоколебимо, се почеса по главата и отчаяно поклати глава.
— Веднъж вече за малко да повярвам. Интуицията ми подсказва, че ако сега ви пусна, окончателно ще загазя.
Капитанът гневно удари с длан но бюрото, на което все още бе принуден да седи.
— Но какво, за бога, искате от мен? Да ме държите тук до влизането в Ню Йорк?
— Не. — Тиаго се втренчи в Бонхьофер, сякаш току-що му е хрумнала идея. — Обадете се на бреговата охрана на Съединените щати, на граничния контрол или на ФБР. Все ми е тая. Искам да говоря с тях и да опиша положението си.
Бонхьофер го погледна изумено.
— Това ли е вашето искане? И току-що ви хрумна?
Тиаго кимна. Погледът му бе гузен.
— Страхувам се. А не мога да мисля ясно, когато ме е страх.
Бонхьофер въздъхна. Устата му бе пресъхнала. Беше говорил толкова много, че усещаше лошия си дъх.
— Добре, добре. Предлагам ви сделка, Тиаго. Оставяте ме да проведа два разговора. С първия ще спра кораба. С втория ще се опитам да намеря Юлия Щилер. После двамата заедно ще уведомим властите и най-накрая ще ми дадете проклетото си оръжие. Как ви се струва това?
— Кофти — отвърна Тиаго и посочи към телефона. — Но веднъж вече твърде дълго се колебах.
Бонхьофер кимна и посегна към слушалката.
— Молете се да не сте го направили и втори път!
Глава 70
Мартин чисто и просто излетя през вратата. Тичаше. При бягството си от „Кухнята на ада“ остави след себе си Елена, втурна се през палубата на персонала по шестте стъпала от палуба A до петия пасажерски етаж на морския гигант.
Блъскаше се в жени, прескачаше деца, изби на един келнер от румсървиса подноса с поръчки от ръката и го принуди да му даде универсалния си ключ. И въпреки всичко дойде твърде късно.
Или поне така си помисли, когато видя Лиза с отвертка в ръката да скача срещу майка си, която незнайно защо бе гола или най-малкото оскъдно облечена. Ала тогава Лиза се спъна, развързаните връзки на кубинките ѝ се омотаха в крака на леглото, което даде на Юлия възможност да се отдръпне на балкона, където я последва и дъщеря ѝ.
— Хей, Лиза! — извика Мартин, останал без дъх.
Отварящата се врата заглуши гласа му, ала тя реагира на името си. Бавно се извърна към него.
Телефонът върху нощната масичка иззвъня, но никой не му обърна внимание.
— Кой сте вие? — попита Лиза, държейки майка си под око. Вятърът духна косите ѝ напред.
Мартин видя стъкления ѝ поглед и мигновено анализира ситуацията. Мозъчната активност на Лиза Щилер се намираше в състояние алфа, при което можеше да реагира само на силни външни дразнения. Гласът на разума бе изключен, както и способността да различава правилно от неправилно. Вероятно имаше дисоциативно разстройство. Ако Дизел бе прав и учителят се бе възползвал сексуално от нея, това негативно усещане се бе забило като нажежено желязо в чувствителната ѝ душа и се бе възпламенило.
Очевидно смяташе майка си за виновна за душевните страдания, които изпитваше. Вероятно още преди седмици, а може би и месеци Юлия се бе превърнала във враг. Мартин бе наясно, че само с разумни аргументи нямаше да може да отклони Лиза от действията ѝ. Особено пък с истината. Затова я излъга: