Сърцето на Ета блъскаше така бясно, тялото и така се бе вцепенило от шок, че първоначално не схвана какво точно става — наложи се да превърти чутото няколко пъти в главата си, за да осъзнае, че всъщност майка и се застъпва за нея и Алис е тази, която се опитва да я спре.
Кани се да анулира дебюта.
— А ти очевидно не я обичаш както аз, след като си готова да я хвърлиш на вълците!
Алис ще анулира дебюта.
Дебюта, заради които се бе отказала от училище и уроци.
Заради които се бе отказала от Пиърс.
Заради коИто свиреше по шест часа на ден.
Ета отвори рязко вратата. Роуз и Алис, видимо слисани, наи-после отклониха гневни погледи една от друга.
— Ета — обади се майка и и скочи на крака. — Не трябва ли да си долу?
— Не знам — отвърна Ета с изтънял от гняв глас и се втренчи в Алис. — Да сляза ли долу, или да си вървя у дома? Или и с това няма да се справя?
Алис протегна ръка към нея, опита се да я привлече в кабинета, в утешителния капан на прегръдката си. Сякаш Ета бе дете и трябваше да бъде успокоена.
Но в погледа и имаше нещо остро, нещо преценяващо и Ета буквално се разтрепери от ужас. Познаваше този поглед. Знаеше точно какво си мисли Алис.
— Струва ми се, патенце, че деиствително е по-разумно да се приберем у дома — Алис се извърна и срещна погледа на Роуз. — Можем да дообсъдим ситуацията там.
Сърцето на Ета подскочи силно, после още веднъж, ушите и забучаха и кръвта й кипна.
— Отказах се от всичко заради цигулката... от всичко. А ти искаш просто да си тръгна? Искаш отново да анулирам дебюта, отново да го отложа? — Ета впрегна всичките си сили, за да не допусне болката да сведе думите и до шепот. — Не вярваш, че съм достатъчно добра, нали?
— Не, патенце, нищо подобно.
— Не ме наричаи така! — Ета запристъпва заднишком към вратата. — Осъзнаваш ли, че нямам нито един приятел? Защото ти ми каза, че ако искам да дебютирам, трябва да съм максимално съсредоточена. Отказах се от всичко! Не ми остана нищо друго!
Роуз и Алис се спогледаха и гневното изражение на майка и омекна и се смени с тревога.
— Миличка, това не е вярно.
Алис отново протегна ръка към нея, но Ета не я пое, не искаше дори да я погледне, камо ли да я изслуша.
— Ета, Хенриета — опита Алис, но Ета не желаеше да слуша, не я интересуваше какво имат да й кажат.
— Ще свиря — обяви тя. — И тази вечер, и на дебюта. Не ми пука какво мислиш, не ме интересува дали вярваш в мен. Аз вярвам в себе си и нищо на тоя свят няма да ми попречи да свиря.
Алис извика след нея, но Ета се врътна на ток и с гневна стъпка излезе в коридора, вдигнала високо глава, изправила рамене. По-късно щеше да се замисли колко ли е наранила жената, която я бе отгледала, но точно в този момент искаше да усети топлината на прожекторите. Да освободи огъня, които бушуваше в гърдите и. Да раздвижи мускули, да размаха лъка, да вдигне цигулката и да свири, докато не се превърне в пепел и жарава, пък ако ще светът да рухне.
Всеки път, точно преди да долепи лъка до струните, Ета неизменно се изпълваше с усещането за кристална яснота. Живееше за този миг, за онази секунда, в която всичко се избистряше, всичко си идваше на мястото и целият свят с всичките му проблеми оставаше на заден план. Усещаше единствено тежестта на цигулката върху рамото си. Топлината на лампите, наслагани по периферията на сцената, които я заслепяваха за всичко друго.
Днес нямаше да има такъв момент.
Притеснена и паникьосана, Геил я пресрещна в коридора и я завлече зад кулисите — гостите започваха да пълнят залата.
— Нали каза, че ще имам време да репетирам! — прошепна Ета, като едва не се спъна по стълбите.
— Да, но това беше преди двадесет минути — процеди Геил през стиснати зъби. — Ще трябва се справиш без репетиция. Можеш да разгрееш в зелената стая.
Паниката се настани ниско в корема и, но Ета кимна. Щеше да се държи като истински професионалист. Да приема промените и засечките с усмивка на уста. Какво значение имаше, че никога не бе свирила на тази сцена? Та нали бе свирила ларгото стотици пъти. Нямаше нужда Алис да стои до нея, да и дава знаци. Щеше да и докаже, че може да се справи и сама.
— Ще се справя.
Мишел, кураторът, които отговаряше за цигулката „Антонио“, ги чакаше в зелената стая. Ета усети как несъзнателно затаи дъх, когато тои внимателно извади цигулката от кутията и нежно я постави в ръцете и. Предпазливо, сякаш подхващаше новородено бебе, Ета сви пръсти и обгърна нежната, грациозна шиика и с радост пое тежестта на цигулката, отговорността да я закриля.