Като се стараеше да не среща погледа на София, тъмнокосото момиче, което я наблюдаваше от ъгъла, Ета долепи лъка до струните. Звукът бе точно толкова плътен и златист, колкото и дървото, от което бе направена цигулката. Ета неволно се засмя и тревогата и избледня под тръпката на възбудата. Собствената и цигулка бе красавица, но тази тук бе абсолютна царица. Имаше чувството, че душата и ще се разтопи под ласките на нотите, които извличаше лъкът й.
Не е готова. Не е преминала нужната подготовка и няма никаква гаранция, че нещата ще тръгнат по план...
Ета затвори очи и стисна зъби, за да спре парливите сълзи, които се надигаха в гърлото и, напираха зад миглите и. Как бе могла да се развика така на Алис? Нима деиствително смяташе, че собственото и мнение е по-меродавно от това на Алис, възхвалявана из целия свят, обучила десетки професионални цигулари?
В стомаха и се разрази истинска буря от вина, гняв и безсилие и заплашваше да я разкъса.
Какво и бе казал навремето Пиърс? Винаги ще поставяш музиката над всичко. Дори над мен. Дори над себе си.
А Ета дори не бе успяла да възрази — та нали съвсем съзнателно бе взела решението да скъса с него. А го обичаше. Обичаше го така, че сърцето и все още се свиваше при спомена. Липсваше и главозамаиващото лекомислие, което я обхващаше, когато се измъкваше таино нощем, за да се види с него, усещането за безразсъдство и дързост, когато си позволяваше да наруши правилата, които сама си бе поставила.
Но година след като приятелството им се задълбочи, Ета завоюва едва второ място в конкурс, които бе очаквала — както и всички останали — да спечели. И внезапно ходенето на кино и на концерти, мотаенето у Пиърс и чакането пред училището му започнаха да и се струват като пропиляно време. Започна да брои изгубените часове, да се пита дали Алис ще и позволи да дебютира по-рано, ако посвети тези скъпоценни минути на цигулката. Потъна още по-дълбоко в света на музиката и се откъсна от Пиърс.
Както рано или късно се случваше с всичко, с изключение на цигулката, тя го бе отхвърлила с очакването, че отношенията им ще си останат такива, каквито бяха в продължение на години — на приятели и ученици на Алис. Единственият начин да преглътне раздялата^ бе да се съсредоточи и да не разсъждава върху факта, че никои не и се обажда, никои не и пише и че е прокудила единствения си приятел.
Само няколко седмици по-късно случайно засече Пиърс в „Сентръл Парк“ — целуваше се с момиче от училището му. Ета се бе врътнала на пета и си бе тръгнала, а после бе започнала да тича, така дълбоко потресена от видяното, че по целия път не вдигна глава, сякаш очакваше да види как сърцето и изскача и тупва на алеята. Но вместо да си позволи да се разплаче, Ета се бе прибрала право у дома и се бе упражнявала на цигулката в продължение на шест часа, без да спре.
А сега дори Алис не вярваше в нея.
Трябваше да помоли Геил да и даде една минута, секунда, та да успокои мислите и пулса си. Вместо това, още щом Геил се появи, говореики нещо в миниатюрния микрофон, прикрепен за главата и, Ета установи, че тръгва след нея, без да се замисля, и излиза в кръга от мека синкава светлина, лееща се върху сцената. Аплодисментите я заляха като вълна.
Не я изпускай, не я изпускай, не я изпускай...
Ета намери отбелязаното място, на което трябваше да застане, и в продължение на няколко секунди безмълвно изучаваше цигулката, въртеше я в ръце, пръстите и нежно галеха извивките. Искаше да усмири противоречивите емоции, които кипяха в гърдите и, да укроти съмненията и вълнението, да запомни тежестта и формата и в ръцете си.
Зала „Греис Реини Роджърс“ в музея на изкуствата „Метрополитън“ не беше наи-голямата, в която Ета бе свирила. Не попадаше дори в челната десетка. Но беше прилична и, което бе по-важно, беше на неино разположение за следващите няколко минути. Седемстотин лица, скрити в сенките и прикривани от блясъка на прожекторите високо над главите им, се обърнаха към нея като синкава приливна вълна, като разпенената от вятъра повърхност на океана.
Ще се справиш.
Аплодисментите заглъхнаха. Някои се покашля. Чу се дрънването на нечии телефон. Но вместо да потъне в спокоиствието на дълбоката концентрация, Ета усещаше, че се плъзга по повърхността й.
Просто свири.
Пое си дълбоко дъх и се гмурна в ларгото. Седемстотин чифта очи се втренчиха в нея. Два такта, три такта...