Звукът се промъкна бавно, проникна постепенно в съзнанието и като лъч светлина, които лека-полека затопля стъклото на прозореца. В първия момент концентрацията и удържа на това нашествие, но само няколко секунди. Защото звукът, започнал като шепот, като тихо пращене, което едва се долавяше на фона на музиката, внезапно експлодира във виеща микрофония. В писъци.
Ета се запрепъва през следващите няколко ноти, очите и зашариха паникьосано към кабината на техниците за някакъв знак дали да продължи, или да спре. Публиката мълчеше, вдигнала съсредоточен взор към нея, сякаш не чуваше воя.
Този звук не би могъл да излезе изпод човешки ръце, освен ако тези ръце не бяха решени да съсипят инструмента, които стискаха.
Да спра ли?Или да започна отначало?
Закачи леко грешната струна, обърка следващите три ноти и паниката и се засили. Защо никои не предприемаше нищо? Шумът трещеше в ушите и, нарушаваше концентрацията и. Цялото и тяло сякаш се гърчеше, започна да и се гади и над горната и устна изби пот. Имаше чувството, че някоИ забива нож в черепа й.
Въздухът буквално вибрираше.
Спрете — помисли си тя, съвсем отчаяна. — Накарайте го да спре.
Ще оплескам всичко...
Алис беше права...
Ета осъзна, че е спряла да свири едва когато в дъното на сцената се появи Геил, бледа, ококорена. Притиснала длан в лицето си, Ета се опита да си поеме дъх, да се пребори с усещането, че нещо мачка дробовете и. Не можеше да се насили да се огледа за Алис или за маИка си, които навярно наблюдаваха с ужас тази катастрофа
Унижението я заля с такава сила — първо гърдите, после шията, после лицето, — чак и се доповръща и за пръв път от близо петнадесет години на сцената Ета се обърна и избяга. Преследвана от звука, коИто я бе прогонил
— Какво стана? — ахна ГеИл. — Ета? Добре ли си?
— Микрофония — измърмори Ета толкова тихо, че сама едва се чу.
— Микрофония
Мишел, кураторът, сръчно измъкна цигулката от ръцете и, преди да я е изпуснала.
— Няма микрофония — възрази Геил. — Ще ти донеса вода. ХаИде да намерим къде да седнеш.
Нещо не е наред. Ета се огледа, взря се в лицата на останалите цигулари. Не може да не бяха чули.
Но беше повече от очевидно, че не са чули нищо. Мълчанието им се нарушаваше единствено от воя в ушите и и шума на собственото и препускащо сърце. Гледаха я напълно безизразно.
Не съм луда, не съм луда...
Ета отстъпи крачка назад. Чувстваше се като хваната в капан между съжалението им и плътната стена на ужасния звук, които блъскаше в гърба и на приливи и отливи. В гърлото и се надигна прогаряща жлъч.
— Бързо! — викна Геил на един от по-възрастните мъже. —
Излизай!
— Аз ще я поема — чу се нечий глас.
Тъмнокосото момиче — София — излезе от зелената стая и посегна да я подхване под ръка. Ета не бе осъзнала, че едва стои на крака, но когато Геил я пусна, се принуди да се облегне на непознатото момиче, което бе с цяла глава по-ниско от нея.
— Добре... съм — измърмори Ета и се олюля.
— Не, не си — отвърна София. — И аз го чувам, Ета!
Наи-лесното обяснение би било, че чисто и просто се е огънала, поддала се е на стреса, но ето че и друг бе чул звука. Чул го бе точно толкова реално и осезаемо както и Ета и тази мисъл мигом я успокои — значи не бе полудяла, но се бе сринала емоционално само защото някогашната сценична треска и неувереността отново бяха надигнали глава, пробудени от съмненията на Алис.
За миг и се стори, че ще се разплаче от облекчение. Звукът продължаваше да играе под кожата и като нажежен нож, когато София пъргаво я преведе през тъмната зона зад кулисите, а сетне и през един страничен изход, които излизаше право в тънещия в мрак и мълчание музей, току до входа на египетската секция.
Чакай — искаше й се да каже, но езикът отказваше да я послуша.
— Къде отиваме?
— Идва оттам — каза София и я задърпа напред.
Ета пристъпи към египетската секция и звукът деиствително се усили, вибрациите се учестиха, сякаш някои въртеше копчето на радио и търсеше сигнал. Още една стъпка и воят зазвуча с непоносима, френетична сила.
Сякаш изразяваше въодушевлението си, задето му бе обърнала внимание.
Сякаш иска да го намеря
— Какъв е този звук? — попита тя и усети, че гласът и трепери.
— Защо никой друг не го чува?
— Сега ще разберем, Ета. Нали така беше? Да вървим!
В тъмното музеят придобиваше съвсем друг, променлив облик. Без обичаините тълпи, задръстили коридорите, всеки звук се чуваше съвсем отчетливо. Ускорено дишане. Стъпки. Прошумоляването на студения въздух около краката и глезените й.