И тя цялата изчезна.
Ета рязко изплува в реалността, буквално се сблъска с нея.
Часове, дни или цяла вечност по-късно — нямаше как да е сигурна — очите и се отвориха. Усещаше смътна тежест върху гърдите, която и пречеше да диша. Когато се опита да се изправи, та поне малко да улесни достъпа на въздух до дробовете си, ставите й шумно изпукаха.
Протегна изтръпнали ръце и крака, колкото да напипа нещо в тъмнината, и удари нещо твърдо и грубо.
Смола — помисли си тя, разпознала миризмата, която изпълваше ноздрите й. — Риба.
Разкашля се и отвори очи. Постепенно различи контурите на малка стаичка. Дървеният под бе наклонен силно надясно, сякаш някой го натискаше с всички сили.
Когато ярките искри, които играеха пред погледа и, наи-после угаснаха и очите и привикнаха към тъмнината, Ета сгъна крака и се надигна до седнало положение. Къде се намираше? В нещо като голяма люлка, легло, заковано както за пода, така и за стената.
Музеят... какво за бога ставаше?
Нещо. нещо като че ли бе експлодирало.
Но къде бяха студените плочки на стълбището? Къде бе противопожарната аларма? Сърцето и се качи в гърлото и запърха като впримчено животинче. Усещаше мускулите си съвсем сковани, като издялани от дърво. Вдигна ръка, за да изтрие паренето в очите, да прогони тъмните петна, които плуваха под клепачите й.
Алис. Къде беше Алис? Трябваше да я намери...
Ушите и изпукаха остро като първия плисък на проливен дъжд. Внезапно я заляха всякакви звуци. Скърцане, стонове, звучни стъпки, силен пукот. Писъци.
— ... напред...!
— Зад мен.!
— ... щурвала...!
Постепенно думите приеха форма, нанизаха се една след друга като неблагозвучни акорди, като блъскащи се чинели. Стаята бе изпълнена със сребрист дим.
Това не беше стълбището. Нито някои от кабинетите в „Мет“. Стените бяха от потъмняло, необработено дърво. Когато се обърна, смътно различи очертанията на стол и на нечия свита фигура със сплетени над главата ръце.
— Хеи? — обади се дрезгаво Ета и залитна напред на омекналите си крака. Движението донесе нова изненада — допирът на груб плат о ръцете и краката и. За пръв път, откакто бе дошла в съзнание, адреналинът във вените й застина.
Не беше облечена с черната си рокля.
Това бе нещо друго. падаше чак до земята на бледи дипли, чиито оттенък Ета не можеше да различи. Пръстите и невярващо се плъзнаха по корсажа, по плътната бродерия. Роклята бе притиснала силно горната част на ръцете и гърдите, така че затрудняваше дишането й.
— О!
Женски глас. Фигурата на стола се размърда, изправи се на крака. В главата на Ета проблесна блед спомен. Момичето. Момичето от концерта. Ета се хвърли напред и я блъсна с всички сили, устремена към светлия процеп, който бе зърнала зад нея — вратата.
Тя ме бутна по стълбите, събори ме на земята — след първия блед спомен, останалото постепенно си идваше на мястото.
— Не не, трябва да стоим тук! — викна момичето. — Моля те, послушай ме.
Пръстите на Ета заопипваха стената, докато не намериха резето, и тя се втурна навън. Посрещна я гъст облак дим, светлината заля очите и и светът болезнено избледня. Усети ръце на гърба си и се хвърли отново напред, твърдо решена да си пробие път през пушека, но в този момент кракът й се спъна в нещо и тя се свлече на пода.
Не мисли, действай! — каза си тя и се надигна, но после застина. Широките поли на роклята и бяха захлупили някакъв мъж, проснат по гръб на земята.
— Извинете, аз. — заекна тя и запълзя към него, за да се увери, че не го е наранила. — Вие.
Бледосините очи на мъжа се взираха в тавана, а чертите му бяха разкривени от болка и изненада. Лъскавите копчета на абсурдно старомодното му палто бяха скъсани, а ризата отдолу бе опръскана с. с.
О, божичко.
— Господине? — гласът и пресекна. Мъжът лежеше неподвижно. Не мигаше. Ета сведе поглед, изпаднала в шок, и се втренчи в тъмната течност, която пълзеше по кожата й, гърдите й, корема, роклята.
Кръв. Снежнобялата и пола бе подгизнала от гъста, алена кръв. Кръвта на мъжа се лееше по пода. Клеча в локва кръв.
Какво става?
Скочи на крака още преди мозъкът и да регистрира какво прави, и се хвърли към източника на светлина над главата и. Пушекът я посрещна, протегна лепкави пръсти и я стисна за шията. Някъде изпопадаха стъклени фенери и се пръснаха с шумен пукот. Ета неотклонно се придвижваше към светлината, докато коленете и не удариха нещо. Стъпала. Сграбчи полите на роклята, вдигна тежките дипли и понечи да се изтегли нагоре, без да обръща внимание на сълзите си. Копнееше за глътка въздух, копнееше да се измъкне от този ужас.