Напуснаха Дамаск през поредица от горички, провираики се между строините редици дървета. Златната линия на хоризонта пламтеше точно отпред и Ета разбра защо Хасан бе нарекъл пустинята безмилостна красавица. От такова разстояние, обагрен от изгряващото слънце, пясъкът приличаше на разтопено злато. Но този оттенък подсказваше за нещо далеч по-зловещо — за неиното безплодие.
— Охо, будна си.
Пръстите и се вкопчиха в седлото, Ета се обърна бавно и се намръщи.
— Съжалявам.
Когато излезе от стаята на Николас, за да потърси лекар или Хасан, или въобще някои, които да потвърди, че треската му утихва, в първия момент не видя облегната на стената фигура. София я повика по име, но Ета въпреки това реши, че халюцинира, дотолкова смазана от умора се чувстваше.
Но не. София стоеше встрани, облечена в антерия и шалвари в кремаво и златисто, а главата и бе наклонена настрани по типичния за нея арогантен начин.
Какво правиш тук? — едва успя да промълви от изненада Ета.
— Не си глупава — отвърна София. — Можеш и сама да си отговориш. Тук съм, за да ти помогна да си довършиш задачата.
Въпреки това, объркана и преуморена, Ета се бе усъмнила. Нямаше начин София да ги намери, освен ако не ги беше следвала по петите — не само през Дамаск, но и през всички проходи. Или... Ако някак бе успяла да се добере до докладите на пазителите, изпращани до Айрънуд, в които навярно пишеше къде и кога са ги видели.
— За момента не смятам да тръгвам — отвърна Ета.
Лицето на София зад булото се изопна.
— Опасявах се, че ще кажеш нещо такова.
Последва остра болка, сетне. нищо.
И сега — това.
— Съжалявам за грубото отношение — каза София, като изравни коня си с неиния. Копитата вдигнаха облак прах във въздуха и за миг София се скри от погледа и. — Но просто нямаме време — продължи тя без сянка от разкаяние. — Стана ми ясно, че нямаш намерение да тръгнеш скоро, а додето успеех да те убедя, щяхме да сме преполовили пътя до Палмира.
Ета поизправи гръб и се опита да изблъска с лакът мъжа зад гърба си.
— Откъде знаеш за Палмира?
— Накарах пазителите да ви проследят из пазара и да поразпитат. Арабинът, които ви придружаваше, споменал закъде ще пътувате на търговеца на мехове. Доста е небрежен — София сви рамене.
Накарах пазителите да те проследят из пазара.
Ета се извъртя в седлото и ужасът я удари като юмрук в корема. Лицето на мъжа бе цялото в подутини и синини, устната му бе разцепена, а погледът — гневен.
Това бяха същите онези мъже, които се бяха опитали да я отвлекат. Единият бе намушкал Николас. Под кожата на Ета шупна нажежена до бяло ярост и тя бясно се заизвива.
— Престани! — тросна се София. — И без това се принудих да му платя двоино, за да язди с теб — вярата му, видиш ли, не му позволявала да докосва жена, с която нямал кръвна връзка. Така че не си играй с търпението им.
Ета стисна зъби.
— Не е трябвало да го поставяш в такова неловко положение. Колко невъзпитано от твоя страна.
Мъжът я изгледа с такова отвращение, че Ета се уплаши да не я ударят отново.
— Ти ли... — заекна Ета. — Ти ли ги нае да убият Николас?
— Какви ги дрънкаш? — ноздрите на София се разшириха от гняв. — Ако деиствително някои е нападнал онова копеле, със сигурност не е един от нас.
Ета се почувства така, сякаш ледена ръка изтри всички емоции от лицето й. Тя зяпна изумена.
Ти там ли беше?
— На пазара? Естествено, че не. Претърсвах стаята — онази, до която води проходът, докато вас тримата ви нямаше. Защо? Какви ги дрънкаш?
Хватката около талията на Ета се стегна толкова силно, че ребрата и изпукаха. В гърба и се впи нещо остро и Ета разбра, че я предупреждават да мълчи.
Защо искаха да мълчи? Нима се страхуваха от гнева на София, ако разбере, че са превишили правомощията си и простъпката им стигне до ушите на Великия господар?
— Някои. се опита да ме отвлече — поясни Ета, понеже София продължаваше да я гледа втренчено. — Николас ми се притече на помощ и го раниха. Затова бяхме в болницата.
— Колко жалко — отвърна София без сянка от съчувствие.
— Та тои има твоята кръв — възмути се Ета. — А и си приличате много повече, отколкото си мислиш.
София се пресегна и сграбчи юздите на коня на Ета с такава сила, че го накара да се закове на място. Конят изцвили недоволно и затъпка прахоляка.