— И другата.
— Чакаите — София отстъпи крачка назад. — Изслушаите ме. Знаете ли коя съм?
Трябва да я унищожа.
Не мога да предам мама.
Трябва да спася мама...
— Знаем, че си от клана — отвърна мъжът. — И друго не ни е нужно.
— Не — отвърна София, като хвърли бърз поглед към Ета. — Аз съм вашата щастлива звезда. Мога да ви предоставя всякаква информация, всичко, което искате да знаете за клана или за Великия господар. Но само ако ме вземете с вас.
Николас, все още в несвяст на пода, се размърда точно навреме, за да чуе тия думи. Очите му се отвориха.
Драката с пистолета се разсмя.
— Явно ме мислиш за пълен глупак.
— Наистина ли вярваш, че щях да дам астролабията на Великия господар? Нищо подобно — смятах да се изсмея в лицето му и да съсипя мечтите му. Ако кроите да я използвате за същата цел, няма да ви спра. Напротив, ще танцувам от радост. Единственото, което искам на тоя свят, е да му вгорча живота, както той вгорчи моя.
— Ах, ти, проклета... — изруга Николас, но се спря навреме. — София, трябва да я унищожим. Няма значение в чии ръце ще попадне, разбере ли Айрънуд, че му се е изплъзнала, няма да миряса, докато не я докова. Помисли само, тя не просто разчита проходите, а ги създава...
— Знам — прекъсна го тя.
— Щом разбере, че си се споразумяла с драките, че си им я дала, няма да се задоволи да те прати в изгнание. Ще те съсипе. И това важи за всички драки — добави тои. — Позволи ми да я унищожа още сега. Хвърли вината върху мен, остави го да мисли, че аз съм предателят, че само на теб може да има доверие. Ще те направи свои наследник, но само ако унищожим астролабията, само ако не може да я използва, за да спаси първата си жена и да създаде нови наследници. Дадеш ли я на драките. всичко ще се срине.
Ета видя как по лицето на София пробяга някаква емоция, страх от истината. Устните и се отвореха, като да попита нещо, но вместо това тя изправи рамене и изгледа Николас сякаш бе кралица, която нарежда екзекуция.
— Така да бъде.
Драката, които държеше Ета, се изсмя гръмогласно. Другият, с пистолета, му направи някакъв знак и изръмжа няколко думи на арабски. През замъгленото си съзнание Ета видя как мъжът сграбчва Николас и го блъсва с всички сили в стената, сетне смъква пояса от кръста му и връзва ръцете му. Когато приключи, го удари право в челюстта и го запокити върху камъните.
Ета изпищя и се опита да се изправи, но не успя да запази
Равновесие. София я бутна в стената и Ета едва не изгуби съзнание от олка. Пред очите и причерня и тя падна тежко върху каменния под с натъртени ребра. Останала без въздух, не можа дори да изквичи от болка. Можеше единствено да чака зрението й да се проясни.
— Не бъди глупава, миличка — измърмори София и я изгледа мрачно.
Николас изрева от гняв.
— Някой ден ще те убия за това.
— Колко наивно от твоя страна да си въобразяваш, че ще ти се удаде такава възможност — София махна пренебрежително с ръка. Един от драките измърмори нещо на арабски.
— Излишно е да си хабите мунициите — възрази студено София. — Оставете ги на милостта на пустинята. И на ваше място не бих се приближавала до тях. И двамата са обучени твърде добре. Слънцето ще свърши работата вместо вас.
Ета затаи дъх, тялото и се изопна от болка и страх, но мъжете като че ли се съгласиха със София.
Минаха няколко минути, преди стъпките им да заглъхнат напълно. Ета бавно вдишваше през носа и издишваше през устата, за да не повърне.
Провалих се, провалих се... мамо, съжалявам...
Трябва да се изправя...
— Ета! — викна Николас. — Ета! Събуди се! Ета?
Тя си пое дълбоко дъх и потрепери от болка.
Нищо ти няма, на Николас също, жива си, жив е и той... Все още можеха да настигнат София и драките, да яздят с всички сили и да си възвърнат астролабията.
— Хенриета! — викна Николас. — Госпожице Спенсър! Дявол да те вземе, ако не се събудиш на мига...
Ета чу изплющяването на камшик, ръмженето на камилите. Излишно бе да поглежда през прозорчето — знаеше, че отвеждат Деизи и животното, което бе донесло Николас на гърба си. Наистина ги изоставяха на произвола на съдбата, долните копелета.
— Ета. — отчаяната, умолителна нотка в гласа му наи-после я накара да се изправи, при това толкова рязко, че Николас ахна от изненада.
— Добре ли си? — попита тя през ожулено от прахоляка гърло.
— Ще оживея, но. — тои извърна поглед. — Дявол го взел, съжалявам, толкова съжалявам, яздихме като бесни.