Леденото й лице като че ли омекна леко и тя дори се усмихна.
— Олеле, колко сте сериозен.
— По този въпрос деиствително съм сериозен. И ще съм ви благодарен за всякаква помощ. Моля ви, искам само.
Тя го прекъсна с нетърпелив жест на ръката.
— Ако можех да ви посоча къде трябва да отидете, щях да го направя. Единствената ни възможност е да коригираме събитието, което е предизвикало промяната в линията — наи-вероятно фактът, че астролабията се е озовала в ръцете на клана, — и да потърсим къде би могло да е изпратило Ета. За второто ще мога да ви помогна, но мога ли да ви се доверя за първото? Предполагам, се досещате откъде да започнете.
— Ще бъде ли достатъчно да измъкна астролабията от ръцете на клана?
— Само ако се доберете до нея, преди да я използват — отвърна тя. — Кажете ми, че ще се справите, в противен случаи само ми губите времето.
— Ще я намеря — зарече се Николас. Все някак.. София със сигурност ще допусне грешка, ще остави следа, която тои би могъл да надуши, да проследи. — Благодаря ви.
Роуз скочи на седлото.
— Значи тук се разделяме.
— Как да ви изпратя послание? Когато се сдобия с астролабията, как ще знам къде да започна да я търся? Едва ли ще се върне в това време от само себе си.
— Естествено, че не — каза Роуз, сетне развърза поводите на втория кон и му метна юздите. Хвърли подразнен поглед към празните му ръце, развърза една от торбите си и му я подаде. Въпреки този удар върху гордостта му, Николас изправи рамене.
— Трябва да се върна в моето време — заяви Роуз, — тоест в настоящето на Ета, за да проверя кои събития са променени и да се опитам да намеря последното общо събитие между старата и новата линия. Можем ли да се срещнем в Насау през 1776... да речем след две седмици?
Вероятно нямаше да е трудно да мине обратно през проходите, през които бяха минали с Ета, и да се върне в 1776, но като се имаше предвид колко време щеше да му е нужно да стигне от Ню Иорк до острова. той преглътна надигналото се чувство за безсилие.
— По-добре да е след месец.
Ако не я намереше сам преди това.
Ще и кажа истината, ще и кажа какво е сторила майка и. С което навярно щеше да я съсипе. Но Ета заслужаваше да знае. Заслужаваше сама да управлява живота си, да не е пътник, вечно оставена на благоволението на майка си
Роуз кимна и насочи коня си към града.
— Добре е да знаете и нещо друго. Имам чувството, че няма да сме единствените, които я търсят.
— Наясно съм — отвърна Николас. — Ако София не отнесе астролабията на Айрънуд, той ще реши, че Ета е избягала с нея.
— Това е вярно, но аз говорех за драките. Предводителят им, Хенри Хемлок, навярно ще се опита отново да я издири.
Господи, ситуацията ставаше все по-объркана с всяка изминала минута.
— Разбирам.
Устата на Роуз се изкриви в тъжна усмивка.
— Съмнявам се, че разбирате. Хенри е влиятелна фигура, далеч по-богат и по-хитър, отколкото изглежда. Освен това й е баща.
Внезапно всички мисли изхвръкнаха от главата му.
— Желая ви късмет, Николас Картър. И да не сте посмели да ме разочаровате — подвикна тя през рамо. — Ще се видим след месец. Насау, кръчма „Трите корони“.
Николас кимна, стиснал юздите, и проследи с поглед как Роуз пришпорва уморения си кон в тръс, а сетне в галоп. Изчака да се скрие от погледа му и едва тогава издиша приклещения в дробовете му въздух и се свлече на колене. По лицето му се стекоха сълзи и пот и разтреперан, кашляики и смееики се едновременно, тои притисна чело в пръстта и се опита да овладее могъщите чувства, които бушуваха в гърдите му.
— Жива си — прошепна той с дрезгав глас. — Жива си.
И двамата ли? И Джулиън, и Ета? Мозъкът му не можеше да побере бледата надежда, която се надигаше у него и извиваше гръбнака му като платно. Ако Джулиън бе просто изгубен, значи трябваше само да го намери.
Конят, оставен от Роуз, го наблюдаваше безучастно. Николас се приближи, протегна ръка и изчака животното да го подуши и да притисне нос в дланта му. Погали дългата муцуна, прокара пръсти през тъмната грива и усети как мислите му, освободени от ледената примка, най-после потичат невъзпрепятствани в главата му.
Ета бе жива, но не беше в безопасност. Нямаше си нищо и никого, беше съвсем сама.
Но не за дълго.
Обзет от решителност, той се покатери на седлото. Щеше да закара изтощеното животно до оазиса, да му даде възможност да си почине и да утоли жаждата си, а сетне щеше да тръгне да търси Хасан. Не бе изключено приятелят му да знае нещо повече за пътешествениците от тази епоха, а оттам нататък... е, щеше да се справя с предизвикателствата едно по едно.