— Госпожо — успя да изграчи Николас. — Добър ден.
Клепачите и трепнаха и тялото и се отпусна върху дъските. Косата и, потъмняла от водата, бе прилепнала о главата и. Моряците пристъпиха напред като един, наклониха се дружно, за да я погледнат, и бяха възнаградени с ококорен поглед със същия бледосин оттенък като на небето над тях.
— Ъм — прошепна дрезгаво момичето. — Привет.
ТРИ
Болеше я всеки сантиметър от тялото, пулсиращата болка в главата така и не успяваше да заглуши вонята на кръв и пот, и на нещо друго, което й напомняше за фойерверки.
Огледа лицата едно по едно — плетените шапки, една оръфана перука, нахлупена съвсем накриво, няколко чифта влажни очи, избърсани скришом — и умът и започна да навързва нещата, сякаш четеше нова партитура. Нотите се превърнаха в тактове, тактовете — във фрази, докато накрая се разгърна цяла мелодия.
Не беше в музея. Явно я бяха изнесли навън, на сигурно място след странната експлозия от звуци и светлина. Кожата, косата и роклята и бяха вир-вода заради... Заради противопожарните пръскачки в музея, нали така?
А тези костюмирани хора. Навярно са репетирали в някоя съседна сграда и са се втурнали на улицата, за да помогнат. Или бяха пожарникари? Какви ли дрехи носят пожарникарите под униформите? Не, Ета — скастри се тя, — със сигурност не носят широки бели ризи и обувки с катарами, нито шапки като от реквизита на някой театър. Значи все пак бяха театрална трупа. Освен това маи и те бяха пострадали от експлозията. Или нападението. Или каквото там се бе случило. Или разполагаха с отличен гримьор.
Мамо? Опита се да оформи тази дума с устни, но гърлото и бе като издрано с бръснач. Алис. Някои бе прострелял Алис. Алис бе. Алис. бе.
Мъртва.
Не можеше да е истина. Нямаше никаква логика.
Вдигна трепереща ръка, за да избърше прахоляка от очите си, да успокои паренето зад клепките. Небето се простираше необятно над нея без нито една сграда. Дали не бяха в парка? Пушекът се стелеше толкова плътно, че не долавяше познатите миризми на изгорели газове и гниещ боклук. Не се чуваха сирени и автомобилни аларми, само. скърцане на дърво. Плискане на вода.
Усещаше как земята се надига и спуска под нея.
Не си в музея.
Ета тръсна глава в опит да избистри мислите си, да прогони паниката.
Не си в Ню Йорк.
В съзнанието и нахлуха смущаващи картини, които явно си бе въобразила — тясна стаичка, мъртво тяло, кръв, пронизителен пукот, пропадане.
— Госпожо — обади се нечий дрезгав глас. — Добър ден.
Ета изви шия и очите и се насълзиха от яркото слънце. Не виждаше нищо отвъд кръга на изцапаните със сажди лица, но след миг тълпата пропусна две високи фигури. Единият, мъж на средна възраст, бе облечен в маслинено-зелен жакет. Червената му коса, прошарена със сребърни нишки, бе прибрана на тила му. Мъжът се усмихна и разкри жълтеникави зъби.
В очите му блесна странно пламъче и той се обърна към по-младия мъж до себе си.
Тои също бе висок, дори на фона на червенокосия гигант. Стоеше с леко разкрачени крака, сякаш да устои на люшкането на пода. Поклони се бегло и за миг лицето му се скри от погледа и, но Ета вече го бе зърнала и този едничък поглед и бе достатъчен, за да запечата образа му в паметта си. Носът и бузите на червенокосия руменееха, изгорели и напукани от слънцето, а кожата на младия бе наситенокафява, като целуната от слънцето. Изглеждаше сякаш е озарен отвътре от топлото сияние на разпалена камина.
От разстояние лицето му изглеждаше сурово, безстрастно, като издялано от камък. В мига, преди да се изправи, погледът му се впи в нея и тя се вгледа по-внимателно, видя белезите по скулите, следите от прорезни рани и наболата брада по изсечената челюст — все доказателства за бурен живот. А сетне и бледа усмивка.
С известно закъснение Ета осъзна, че я чакат да отговори.
— Ъм — едва успя да пророни. — Привет.
Неколцина от мъжете запристъпваха от крак на крак с доволни изражения. Други я изгледаха объркано.
— Привидение ли? — учуди се един и вдигна поглед към небето.
Ета се надигна на лакти и ги изгледа стреснато. Всички ли говореха с такъв акцент — звучеше и като британски. На фона на меко леещите се звуци, собственият и акцент звучеше твърдо и рязко.
Старомодни дрехи. Старомоден акцент. И като че ли... Старомоден кораб?
Изправи се с мъка до седнало положение и погледите на мъжете неочаквано се плъзнаха от лицето и към. Тя си пое рязко дъх и побърза да обгърне тяло с ръце. Роклята и бе срязана през средата и полуизсъхналата, плътна материя започваше да се смъква настрани.