Каквото и да се случваше тук, важното бе да оцелее, а в този момент като че ли бе по-разумно да прояви известна вежливост.
— Казвам се.
— Хенриета! — викна нечий глас. — Къде си? Хенриета?
— Хенриета? — повтори капитан Хол.
— Ета — поправи го Ета и се огледа за източника на виковете. — Ета Спенсър.
Момичето се появи сред облак шумолящ зелен плат и разчорлени тъмни коси. Лицето и, и без това бледо, съвсем пребледня и доби зеленикав оттенък при вида на гледката, която се разкри пред очите и. Запристъпва бавно през локвите кръв, които все още не бяха почистени от юнгите с кофите.
Ето я и нея. Значи не беше плод на трескавия й мозък.
— Госпожо — обади се дребният млад мъж с очилцата. — Успокои ли се стомахът ви?
Ета надуши миризмата на повръщано, забеляза потта, избила върху челото и горната устна на момичето. Кръвясалите му очи се
впиха в нея.
— Толкова ме уплаши! — изохка то.
Ета се принуди да протегне ръце, за да я задържи да не падне, а също и за да и попречи да се приближи твърде много. Девойката бе по-дребна от нея, но изглеждаше по-висока заради вдигнатата коса, макар прическата и да бе започнала да провисва настрани. Широките поли на роклята и се люшнаха напред. Отблизо, на фона на бръшляненозеления плат, лицето и изглеждаше още по-болезнено бледо.
Съмнявам се. Ета понечи да се измъкне от хватката и усети как в ръката и се впиват нокти. Кафявите очи на момичето бяха обрамчени с гъсти, тъмни мигли, устните — разтегнати в Усмивка, едновременно подигравателна и безмилостна.
Предупреждението бе ясно: Да не си гъкнала.
Ета впрегна всички сили, за да запази самообладание. Вече бе отворила уста и острите думи бяха готови да се търкулнат от езика и, но се насили да замълчи.
Може би няма да е зле да премислите какво точно смятате да правите.
Това момиче знаеше какво се е случило. Знаеше къде се намират. Единствено от нея можеше да изкопчи информация, а това щеше да и се удаде само ако си държи устата затворена, а ушите — наострени.
И без това знаеш какво се случи. Тази тук те бутна. Ета въздъхна шумно и извърна лице към морето. Не беше сигурна дали няма да издаде смущението си.
— Ама наистина — продължаваше момичето, — излишно се паникьосваш. Нали ти казах, че всичко ще е наред! Тези господа не биха навредили на нас, пътничките.
— Звънтенето на саби може да разклати и наи-здравите нерви — отбеляза капитан Хол. — Госпожице...
— О!... София Аирън... ъ, Спенсър — момичето направи лек реверанс и Ета забеляза, без особено състрадание, че залитна леко, стисна за миг очи и притисна юмрук към корема си. — А това. това е сестра ми.
Страда от морска болест.
— Нима? — Устата на Николас се изви презрително. — Действително, приликата е очевидна.
Озадачена от тази размяна на реплики, Ета едва не ахна, когато забеляза реакцията на София — при вида на Николас вежливата и маска се смъкна за миг, разкриваики неприкрито отвращение. Всичко трая само секунда, но Ета не би могла да го забрави.
Капитан Хол изгледа накриво Николас, сетне се обърна към младия мъж с очилата.
— Ще бъдете ли така добър да ни кажете и вашето име, а също и името на кораба?
— О! Разбира се. Корабът се казва „Ардънт“ — отвърна момчето. — А аз съм Еибрахам Гуд, помощник на корабния лекар, а от днес ваш най-покорен слуга, господине.
— Твърдо си решен да не попаднеш в трюма, а? — подсмихна се капитан Хол. — Готов ли си да обслужваш почетния екипаж, без да се оплакваш?
— За мен ще е удоволствие — отвърна смело господин Гуд и изпъна рамене, при това така решително, че Николас завъртя подигравателно очи.
— Къде е капитан Милбрук? — попита „сестрата“ на Ета, като се огледа. — Сега корабът е във ваши ръце, така ли?
Акцентът и не беше британски. Говореше по-скоро като звезда от черно-бял филм със старателно модулирани гласни и съгласни. Далеч не така, както се изразяваше в мУзея.
— С дълбоко прискърбие се налага да ви съобщя, че капитанът загина, госпожо — дребният мъж с очилата пристъпи напред. Наложи се да извиси ясния си глас, за да може да надвика тропането на дърводелците.
Николас и капитан Хол си размениха погледи.
— Това май доста те улеснява — отбеляза червенокосият.
Николас сви рамене, но очите му се отклониха към Ета.
— Не искате ли да се върнете в каютата си и да си починете? Днешният ден се оказа сериозно изпитание за вас.
— Да — побърза да отвърне София, преди Ета да успее да отвори уста. — Много разумно от ваша страна. Ще може ли да продължим да ползваме старите си каюти?