— Не бива да припарвате до общото помещение — обади се тои, забелязал, че погледът на София се е спрял върху завесата в дъното на палубата. — Освен ако не искате да използвате тоа... ъ, умивалнята. Там е настанен екипажът. Можете да излизате на чист въздух, когато пожелаете, но едва след като приключим с ремонта, и то само с придружител. И при никакви обстоятелства не бива да пристъпвате в трюма, където държим пленниците.
— Ние. — проговори с мъка София, сетне млъкна, за да се овладее. Очите и пламтяха в мрака. — Ще се постараем да не контактуваме с вас освен ако не е абсолютно наложително.
— Така и очаквах — отвърна рязко Николас и се обърна. — Ще поднеса извиненията ви за отсъствието на вечеря.
— Сигурно безкраино се наслаждаваш на цялата работа — озъби се неочаквано София. — Колко бързо се върна червеят, та да се опита да пропълзи обратно. Ако знаех, че ще си ти, никога нямаше да се съглася.
Та те се познават — удиви се Ета. Погледна единия, после другия
— очевидната ненавист, изписана на лицето на София, старателно поддържаното равнодушие на Николас и не намери никакво обяснение.
— Ако ви дотрябва нещо от лечебницата или от кухнята — продължи Николас, сякаш София не бе казала нищо, — моля да уведомите някои юнга. С удоволствие ще ви донесе каквото ви е нужно.
— Днес не смяташ да влизаш в ролята на слуга, така ли? — прекъсна го подигравателно София.
В задната част на кораба имаше три врати. Николас отвори първата вдясно и Ета разпозна тясната каюта, от която бе излязла. Но вместо да пусне двете момичета да минат пред него, Николас внимателно огледа помещението, сякаш да се увери, че няма кои да ги чуе. Бяха сами, с изключение на младия моряк, които търкаше дъските с камък.
— Доколкото разбирам — продължи тои с тих глас, — сте знаели, че корабът ви ще бъде пресрещнат от друг. Така ли е?
Ета зяпна насреща му. Не, не знаеха. Та нали само преди час — чакай, колко време бе минало от случката в музея?
— Дядо ми явно не разсъждава така трезво както някога — каза София, — щом се е доверил точно на теб.
— А за да избере вас, навярно е бил напълно отчаян — отвърна Николас. — Възложиха ми да ви отведа в Ню Иорк и що се отнася до мен, контактите ни ще се свеждат единствено до това. — Тои погледна над раменете им към дъното на палубата. — За да си спестим излишните въпроси, ще е по-добре никои да не заподозре, че не плячката е била целта на нападението. Разбирате ли какво искам да кажа?
Ню Йорк? Тези две думи пробудиха първата слаба надежда в този така объркан ден.
— Чудя се какво ще стане, ако истината все пак излезе на бял свят?
— отбеляза с меден глас София. — Какво ли ще си помислят хората ти, ако разберат, че са си рискували живота за награда, която така и няма да видят?
Нещо в тези думи пропука хладнокръвието, което Николас очевидно с мъка запазваше. Тои замахна с ръка и с всички сили удари с длан по стената току до главата на София. Сетне се приведе към нея, за да я погледне право в очите.
— Можете да ме оскърбявате колкото си искате, госпожице Аирънуд, да кълнете и ругаете както ви хрумне, но ако още веднъж заплашите охраната ми, обещавам ви, думите ви няма да останат ненаказани.
Айрънуд?
София дори не трепна. Отвърна на заканата му с надменна усмивка, въпреки пребледнялото си лице. Николас отстъпи назад, а очите му горяха. В тишината, последвала тази размяна на реплики и нарушавана единствено от скърцането на кораба, Ета осъзна на какво бе станала свидетел, какво бе открило това момиче: средство, с което да отваря стари рани.
Ако София, омаломощена от морската болест, можеше да бъде такъв опасен съперник, то Ета започваше да се плаши какво ли я очаква, когато момичето се посъвземе.
Разкъсвана между желанието да ги остави да разменят горчиви думи, от които вероятно би могла да извлече някаква информация, и нежеланието да гледа как се препират, Ета притисна отново тъпото острие на ножа в бедрото си, вдиша дълбоко студения, солен въздух и се осмели да ги прекъсне:
— Напълно разбираме — каза тя. — Благодарим ви.
Думите и произведоха очаквания ефект. Николас се обърна към нея и кимна кратко.
— Ще изпратя вечерята ви в каютите. Опитаите се да си починете, госпожице Спенсър.
Ета кимна, без да вдига поглед. Николас тръгна към стълбите и въздухът сякаш се раздвижи, кожата на тила и настръхна под погледа, който й хвърли, преди да се обърне.
Когато стъпките му заглъхнаха, Ета се извъртя рязко към София.
— Какво, по дяволите, става тук?