София се облегна на стената, притиснала опакото на ръката си към устата. При думите на Ета лицето й се изопна.
— Да не си посмяла да кажеш нещо, докато не ти разреша, в противен случай не отговарям за действията си.
Ета бутна вратата на каютата и пристъпи вътре, стиснала топлата дръжка на ножа.
— Искам да знам коя си — настоя тя. В отсрещната стена имаше малко кръгло прозорче, но светлината бе твърде оскъдна.
София приклекна с разтреперани нозе, вдигна отнеиде метален фенер и го сложи върху малкото писалище.
Ета се дръпна назад — искаше и се да се отдалечи от миризмата на повръщано и от студения, преценяващ поглед на София. Искаше да облегне гръб на вратата — ако нещата не се развиеха както трябва, можеше да се измъкне и да заключи София в каютата.
Момичето се отпусна тежко на ръба на коиката и придърпа ведрото към себе си с крак.
— Проклет кораб, проклет предател, проклето поръчение...
— Обясни ми! — не се предаваше Ета. — Как се озовахме тук и къде сме всъщност? И кои са тези хора?
— Не би трябвало да ти казвам нищо след тази главозамаиваща
проява на глу... — София потръпна мъчително. — Глупост.
— Ти ме бутна — изсъска гневно Ета. — Направи ми нещо, доведе ме тук!
— Естествено, че ще те бутна — София подсмръкна. — Мотаеше се като теле. Щяхме да се бавим до утре, както се беше разлигавила. Направих услуга и на двете ни.
— Ти ли. — Ета с мъка изговори думите. — ... Ти ли застреля Алис? Тя се опита да те спре, така ли?
Мислите и препускаха, опитваше се да навърже защо Алис е била точно там, а не в централната аудитория, нито пък в кабинета на майка и на горния етаж. Така и не бе проверила дали чантата на Алис бе с нея — при други обстоятелства вероятно щеше да реши, че някои се бе опитал да я обере. Но съвпадението бе твърде подозрително. Обяснението бе твърде просто.
— Алис ли? — повтори София неразбиращо. — Онази дъртофелница ли? Нямам представа кои я е застрелял — имаше и други пътешественици от клана, наглеждаха как напредваме. Ако не е бил някой от тях, мога само да се радвам, че не застреляха и нас.
Ета се втренчи в нея неразбиращо. София се изсмя на сащисаното и изражение и в този миг и последната следа от самообладанието на Ета се пропука и стопи.
Тя извади ножа с разтуптяно сърце и цялата разтреперана го притисна в шията на София. Инстинктът надви логиката, състраданието, търпението. Грозното чувство, което пулсираше във вените й, бе непознато, плашещо.
Какво правиш?
София я зяпна изненадано и тъмните и очи се разшириха. Сетне изцъка нетърпеливо с език и рязко се приведе напред към острието, така че на връхчето му се появи капка кръв.
И преди Ета да успее отстъпи назад, София я стисна за китката и избута ръката и. Кожата и бе толкова бледа и гладка, че и лунната светлина би и завидяла. Тъмните и очи пламтяха одобрително. Сякаш Ета бе преминала някакво неизказано изпитание.
Ета усещаше ускорения и пулс. Момичето дръпна ръцете и към гърлото си.
— Тук — каза тя. — Точно тук. Ако прободеш тук, кръвта ще изтече като на заклано прасе, неспособно дори да изквичи, и ще можеш да се измъкнеш. Запомни го добре. — Ета кимна, но от стегнатото и гърло не излезе нито дума. София изкопчи ножа от ръката и и го запокити срещу стената с такава сила, че острието му се заби в дървото и дръжката затрептя.
— На никого не би му хрумнало, че ще направиш нещо такова — продължи София. — Дори аз, глупачката, не го очаквах. Браво на теб. Харесвам хората с дух. Но срещу мен подобен ход няма да ти помогне.
— Хаиде, хаиде. Виж се само колко ти е зле — Ета направо не можеше да се познае, дотолкова я бе променил гневът, а сега и чувството на безпомощност. Ето така се бе почувствала, докато се давеше, когато гледаше как повърхността на морето потъмнява и се отдалечава с всяка секунда.
София се изправи, вдигна сребърната кана от писалището и изля съдържанието и в малка порцеланова купа, след което наплиска лицето, шията и ръцете си. Когато приключи, изгледа купата с неприязън.
Мразя този век. Толкова е... примитивен, не мислиш ли?
— Кой век? — прошепна Ета.
— Ама на теб наистина ти е за пръв път, а? Наистина не си знаела? Невероятно. — София вдигна глава и устните и се изкривиха в усмивка. — Познай.
Ета съвсем не държеше да изказва предположението си на глас, но само така щеше да разбере истината.
— Осемнадесети? — каза тя, наи-вече заради костюмите. — Довела си ме в осемнадесети век?
Гласът й изтъня от отчаяние.
Кажи ми, кажи ми, просто ми кажи.