Внезапно я обзе панически страх за майка и. При положение, че някои от пътешествениците — някои от онези Аирънуд, които са ги наблюдавали — е убил Алис, без да му мигне окото, само и само да се добере до Ета, тогава как би могла да е сигурна, че не са направили същото и с майка й, ако и тя се е опитала да ги спре?
Защо бяха дошли точно за нея?Защо им бе нужна точно тя?
— Струва ми се, че си достатъчно умна, та да се ориентираш — отбеляза София. — Дарбата се наследява от единия или от двамата родители — обикновено само от един, понеже редиците ни значително са намалели и често сме принудени да се женим за хора извън нашите кръгове. Шансът да се родиш с такава дарба става все по-малък, но ти явно си го наследила от майка си. Роуз Линдън.
Линдън? А не Спенсър? Но защо майка и ще си сменя фамилията — нима сама си я беше измислила или това бе фамилията на бащата на Ета? И въобще какво беше неговото място в тази история?
— Определено и се носи славата сред пътешествениците. Един ден просто изчезнала и настъпила страхотна суматоха.
Като че ли безкраино се забавляваше при мисълта, че светът на Ета се разпада. А Ета беснееше, задето София очевидно възнамеряваше да я накара да се моли за всяко късче информация.
Но Ета също умееше да играе тази игра.
— Няма ли да ме попиташ още нещо? — подметна тя и изправи рамене.
Устата на София се изви иронично.
— Чувала ли си името Сайръс Аирънуд? — попита тя след няколко минути. — Говори ли ти нещо?
— Това са два въпроса — отбеляза Ета. — И „не“ е отговорът и на двата. Как става тази работа с пътуването?
София простена.
— За бога! Години наред ни обучават и инструктират, а сега се очаква да сдъвча цялата информация и да ти я дам наготово, така ли?
— Точно така.
— Това е нещо като... взаимодеиствие, специално взаимодеиствие, което определени хора поддържат с времето от хилядолетия насам. Няма машина на времето, ако това очакваш да ти кажа. Получава се далеч по-. естествено. Дядо ми не обича думата „вълшебство“, но като че ли тя наи-точно описва нещата. Предците ни са имали уникалната дарба да се възползват от пукнатините в тъканта на времето, да минават през пролуките и да се появяват в съвсем друга епоха.
Ета не можеше да прецени коя част от обяснението звучи наи-налудничаво. Че материята на времето може да се пропука или че София бе използвала думата „вълшебство“, без да се разсмее.
— Такива естествени процепи или пукнатини се срещат на много места из света. Наричаме ги „проходи“ и съществуват откраи време, а членовете на семеиствата ни винаги са умеели да ги намират и използват. Всъщност е доста просто, но на теб сигурно ти е трудно да схванеш. — София се намести по-удобно на коиката. — Проход в средновековен Париж би могъл да те изведе, да речем, в Египет по времето на фараоните. Все едно влизаш в тунел и се придвижваш между двата входа.
Ета кимна и се опита да съживи кръвообращението в премръзналите си краиници, а въпросът, които си бе наумила да зададе, остана неизказан, прекъснат от неканена мисъл. София бе казала „предците ни“. В първия момент Ета бе решила, че има предвид техните предци, на София и дядо и, на клана Аирънуд, но дали някои от тези безименни предци не бяха и неини? На семеиство Линдън?
Тази мисъл изпълни с изгаряща, почти непоносима надежда онова тъмно, прашно кътче в сърцето и, което бе заключила още като дете. Никога не си бе позволявала да мечтае за други роднини — струваше и се неблагодарно, предвид огромната любов на майка и и Алис. И все пак... семеиство. Семеиство с корен и десетки клонове, ако съдеше по казаното от София — от един от които бе паднала самата тя.
— В сандъка в съседната каюта съм прибрала още една рокля за теб — обади се София, сетне махна пренебрежително с ръка. — Ама сигурно и в нея няма да се побереш, като знам, че едва те напъхах в тази.
Намекът така и не я жегна, понеже в този момент Ета се сети за нещо ужасно.
— А къде са ми нещата? — попита тя. Дрехите и, обеците от майка й...
— Грозната ти рокля изгорих още щом минахме през прохода — отвърна София. — п без това беше съсипана. А обеците ти са в една торбичка. някъде тук.
Паниката, сграбчила сърцето й, отпусна желязната си хватка.
— Сигурна ли си, че не си ги изхвърлила?
— Признавам, че доста се изкуших. Вярваи ми, човешката история нямаше да забележи липсата на чифт отвратителни обеци. От друга страна. перлите са истински. Реших, че може да ти дотрябват някои ден. Да ги продадеш.
Ета я изгледа изненадано. Да ги продаде?