— Върви да вземеш проклетата рокля. Също и долни дрехи. Всичко е увито в пергаментова хартия — настоя София. — И побързай, ако обичаш. Готова съм със следващия въпрос.
Ета се изправи на вдървените си крака, но преди да отвори вратата, спря и се ослуша. Когато се увери, че отпред няма никого, излезе в коридора и се шмугна в съседната каюта, която се оказа съвсем същата като тази на София. Вътре нямаше почти нищо — нито дори писалище, така че веднага съзря сандъка и клекна пред него. Тежкият капак изскърца недоволно, когато го вдигна, а отвътре се надигна прекрасното ухание на рози.
Върху одеялото, покриващо съдържанието на сандъка, бяха пръснати кесиики с розови листенца. Напъхани бяха даже в кожените обувки, които Ета отмести настрани. Кафявият пакет на дъното бе завързан с канап и завит с още едно одеяло. В сандъка имаше още: бутилка, която ухаеше на розова вода, четка за коса и малка кадифена торбичка — нищо друго. При вида и Ета наи-после издиша глътката въздух, която прогаряше дробовете й.
Обеците се търкулнаха в дланта и и самообладанието отведнъж я напусна. Риданието заклокочи дълбоко в гърдите и и изригна с такава сила, че цялото и тяло се разтресе. Притисна чело в юмрука си и усети лекото убождане на обеците.
Не биваше да излиза от каютата на София. Сама тук, където не бе принудена постоянно да е нащрек и да отбива нападки, просто не можеше да се удържи. Сега не се налагаше да се преструва на смела, на самоуверена. Не се налагаше да доказва нищо.
Алис. О, господи. Алис. Ета се взря в дланите си, сякаш очакваше да види следи от кръв. Убили я бяха, за да се доберат до Ета — о, защо, защо не се бе вслушала в думите на Алис? И защо Алис се бе опитала да ги спре?
Трябваше да се овладее, иначе нямаше да намери сили да излезе от стаята. Нямаше да намери начин да се върне в своето време.
Дишай, патенце. Брой с мен. Раз, два, три, раз, два, три...
Гласът на Алис надвика разпокъсаните и мисли. Ета вдиша влажния въздух, съсредоточи се и бавно издиша, както я бяха учили. От толкова отдавна не бе попадала в плен на паниката и страха, че бе забравила колко е лесно да се подхлъзнеш в хватката им.
Затвори очи.
Заслушай се в музиката.
Слушай.
И "Ета се заслуша. Заслуша се в песните на моряците на горната палуба, в пулса, които блъскаше припряно, необуздано в ушите и. Инстинктивно вдигна ръце, изви ги около въображаемата цигулка и засвири, за да си възвърне равновесието. Спря веднага щом осъзна какво прави.
После издиша шумно през нос и разтърка с пръст горната му част.
Мама е искала да пътувам. Не по този начин, в това бе сигурна, но все пак е искала някой ден да пътувам. Искала е да знам, да разбера каква дарба притежавам. Ето че едва сега се натъкваше на голямата таина на майка си — истината на живота и, причината така ревностно да пази всеки спомен от миналото си. Сега разбираше защо майка и така внезапно се затваряше в себе си, защо така често се отнасяше нанякъде. И въпреки страха и ужаса почувства, че нещо наи-после си е дошло на мястото. Леденият възел, в които се бе изкривила връзката им, наи-после се бе разплел. Обзе я отчаяна потребност да намери майка си, да се увери, че е невредима, да поговори с нея, за пръв път истински да я опознае.
Но това не отговаряше на въпроса защо Роуз бе пазила таината толкова дълго време. Единствените и пътешествия през последните години бяха между различни географски дължини, между земи и океани, Ета бе сигурна в това. Тогава защо навремето е изчезнала, както твърдеше София? И каква част от историите и бяха истина, а не измислици, целящи да приспят едно неспокойно малко момиче?
Трябва да се върна.
Откакто се бе събудила на този кораб, внимателно граденото и самообладание се бе изпарило, а на негово място бяха останали единствено суров инстинкт и воля. В първия момент се бе почувствала объркана и уплашена, но ако не друго, бе доказала на себе си, че е готова да се бори. Да се защитава. А сега трябваше да впрегне цялата си решителност, за да оцелее на всяка цена. Да използва способността си да устоява на натиск и напрежение и да измисли как да се върне у дома.
У дома... В нейното си време. В Ню Йорк.
Пъхна крака в тесните обувки и си сложи обеците, като на няколко пъти провери дали няма опасност да паднат. Едва доловимата им тежест щеше да й напомня за дома, за майка й, за Алис, за дебюта.
Чакаи малко. Та Ета можеше да пътува във времето — не би ли могла да се върне обратно в онзи миг, в които се бе скарала с майка си и с Алис? Да използва дарбата си, за да се върне назад във времето, да напусне концерта и да отведе Алис и майка си със себе си?